Своенравното хлапе

Хуморът е интригуващо животно. Макар уж да се множи, всъщност става все по-неуловим в съвременното общество, омръзва бързо, а и всеки го харесва в различна окраска. Немалко автори са заявявали, че писането на хумористични произведения е сред най-трудните упражнения в занаята, и съм напълно склонен да се съглася с тях. Истински добрият смях изисква свръхестествен усет за пулса на времето и обществото, а след това още по-майсторска презентация пред публиката.

Своенравното хлапе силно желае да ви държи ухилени от началото до края си, а който е чел внимателно Стивън Ериксън и прочутатата му сага Малазанска книга на мъртвите, знае, че в тях има повече от сполучливи комедийни елементи. Разликата е, че Малазана се фокусираше върху други неща и (например) забавните размени на реплики между Техол и Бъг имаха дори по-голям ефект в контекста на мрачен и безнадежден свят, разтърсван от войни. На свой ред, Хлапето е нескончаема поредица от абсурдни ситуации, абсурдни герои и абсурдни абсурди. В нея буквално няма да намерите едничко сериозно изречение.

Хуморът тук е напълно неприкрит, директен, тотално некоректен и сексистки. Главният герой, капитан Адриан Соубек, желае да обладее всички женски същества на борда на едноименния с книгата космически кораб – чийто екипаж признава, че е избирал по снимка – и без проблем или угризения затрива извънземни цивилизации, защото няма нищо по-интересно за вършене в момента. Сюжетът ни сблъсква с раса, която се въздига от фекалиите на (или по-скоро, зад) борда, както и със смъртоносно пиле-пришълец, което сее хаос из коридорите на „Своенравното хлапе“. Предполагам схващате мащабите на комедията, която ще се разиграе пред очите ви.

Ако гореописаните елементи ви допадат още от сега, вероятно няма да спрете да се хилите. Ако пък не, ще изхвърлите книгата с отвращение в първите страници. Ситуацията при мен беше на кантар и макар да обичам доза просташки и непрефинен хумор с кафето сутрин, Своенравното хлапе бързо изчерпи своята привлекателност и отиде в територията отвъд границите на добрия вкус.

Впрочем, съзнавам, че именно това е била целта на Ериксън и много хора адмирират решението му да пълни пародийния балон, докато той не се пръсне в лицето в читателите, възторжено обявявайки този роман за перфектната смес между Стар Трек и Пътеводителят на галактическия стопаджия. Предвид богохулното ми невежество относно тези произведения, не мога да дам точна преценка дали са прави или не, но поне мога да отбележа, че писателят явно е съзнавал какво върши и книгата не е плод на сгрешена преценка.

Малоумният екипаж на „Своенравното хлапе“ вече е продължил своите идиотски пътешествия в Willful Child: Wrath of Betty, така че феновете ще имат възможност да наблюдават Адриан Соубек в действие поне още веднъж, а на мен остава да оставя една субективна оценка и да споделя убития лаф за кучето, което си облизало задника и споделило, че всичко е въпрос на вкус. Или май беше обратното.