Младият папа

Името Паоло Сорентино извиква само една мисъл в главата – красиви гледки. Великата красота не е само филмово заглавие, а цялостен епитет, който описва творчеството на родения в Неапол италианец. Уви, Великата красота често е гарнирана с Великата скука. Сорентино създава вълшебна атмосфера в произведенията си, а цялата му естетика е завидно поетична, но към средата на пълнометражните му ленти често изпълзява Великата скука, която засяда там и през 10-15 минути натрапчиво напомня за себе си. За мен Сорентино е режисьор, който създава разкошни във визуално отношение произведения, но рядко успява да ме трогне в дълбочина. Предполагам, че той и аз просто усещаме света по различен начин и спокойно можем да си живеем животите въпреки това разминаване. Мястото, където се засичаме обаче, е сериалът му за HBO Младият папа.

Подобно на пълнометражните опити на Сорентино, Папата не разполага с многопластов, съдържателен и стъписващ сюжет, а по-скоро е мини-възхвала на естетиката. За разлика от Великата красота, вместо да рекламира естетическите качества на Италия, режисьорът се фокусира върху качествата на една личност. Не, нямам предвид папата, а Джуд Лоу. Под „естетически качества“ не визирам само външния вид, а по-скоро комбинацията от визия, актьорски капацитет и личен чар на един денди брит мазник, която, предложена на зрителите в правилната опаковка, е извънредно ефективен двигател за първокласно забавление. Лени Белардо е специално стъкмен по мярка на Лоу герой и би могъл да служи като чудесно портфолио, което да рекламира актьорските достойнства на англичанина. Именно образът на Белардо изгражда и сюжета на Младият папа, тъй като почти всички ситуации, конфликти между герои и истории съществуват, за да го доукрасят. Това превръща сериала в силно естетизирана и стилизирана версия версия на Д-р Хаус.

В случай, че си задавате въпроса – „Абе тая не може ли с две думи поне да каже за какво иде реч в сериала?“, то този абзац е за вас. Във Ватикана се избира нов папа. За изненада на всички избраникът е никому неизвестният красив, секси, млад (като за папа поне) пич с мелодичното стриптийзьорско име Лени Белардо. Докато Лени се опитва да промени скованите схващания относно това какво може и какво не един папа (и изпива доста черешова кола),  различни мазници из Ватикана са убедени, че той трябва да бъде премахнат, и започват да кроят зловредни планове. Разбира се, Лени не е вчерашен, все пак е успял така да изпързаля всички, че да бъде поставен на заветната позиция. Затова започва да полага усилия да се сдобие с популярност сред народните маси, сходна с тази на рок звезда. Което с неговия чар, апломб и акъл се оказва доста лесно постижимо начинание.

Ако изгледате трейлъра, може би ще ви се стори, че Папата е Къща от карти във Ватикана. Подобни очаквания отчасти биха се оправдали, но не съвсем. Да, в центъра стои фигурата на Белардо, който подобно на Франк Ъндърууд е антигерой; не в същата степен, но определено е приятен макиавелски типаж. За разлика от това, което Спейси прави с образа на Франк, Белардо на Лоу не разчита толкова на вербални полемики и силово, антагонистично присъствие. Докато Ъндърууд се движи из сезони 1-2 като образ с ясното съзнание, че отива на война за да „завладее“ конкретна позиция, то Лени е с нагласата на победител от самото начало, а и чисто сюжетно Папата заварва героя си като вече „възседнала“ трона фигура. Подобно на Франк, Лени не е завзел позицията по… класическия начин, но докато Къща от карти се занимаваше в детайли с борбата за тази позиция и пътя към достигането ѝ, Папата хич не се вълнува от това. Друга бележита разлика между двата сериала е, че в Къщата Франк постепенно се превръща в ярък символ на политическо зло, докато в Папата (поне на този етап) Лени не търпи промени пред очите на зрителя, не добавя и не разкрива нови страни от характера си, той вече е символ. Дали на зло или на нещо друго, предполагам тепърва ще се дефинира. На този етап е основно символ, запазена марка. Точка.

Всъщност, една от основните концепции в Младият папа е това какво е да си запазена марка, как се сътворява имидж, какво има зад него, как нечии грозни амбиции могат да се пречупят в маркетингово привлекателен вид. Това дава поле за изява на сценаристите да задълбаят в различни идеи що е то проектиране на конкретен имидж в съвременната масова култура, както и къде е границата между продукт от попкултурата и нещо сериозно. Например, нормално ли е фигурата на папата да се превръща в марка, сходна с тази Елвис Пресли? Също така, ако тази фигура се бори за влияние, власт и иска да бъде достъпна до повече хора, „принизяването“ ѝ до обикновен продукт оправдано средство ли е за тази цел?

Младият папа се отдава често на философстване, вербализирано в дълги монолози; нещо, което повечето комерсиални сериали в днешно време предпочитат да избягват (без да броим Къща от карти, която превърна въпросното в запазена марка). Докато в Къщата монолозите звучат някак агресивно, нападателно и са като картечница от остроумия, то монолозите в Папата са някак по-приласкаващи, по-мелодични и наподобяващи хладно оръжие.

Проблематизирането на границата между попкултура и автентичност/стойностност е биещото сърце на сезон 1 от Папата. Зад цялото позьорстване на Лени, зад голяма част от дребните конспиративни нишки и подисторийки, това е централният лайтмотив на сериала. Преценете сами дали подобно произведение е подходящо за вас. За мен лично се оказа приятна изненада, поднесена по доста задоволителен начин, а и самият формат пречи на Сорентино да бъде отегчителен и поставя някакви осезаеми граници на заиграването му с естетиката на конкретен кадър в името на самата естетика.

Не мога да нарека Младият папа сериала на годината, но все пак смея да заявя, че е различен – има собствена характерна визия, бяга от някои рамки, поставени от други подобни произведения, съумява да се похвали с чудесно мъжко изпълнение в лицето на Лоу, а също така съдържа и няколко безсрамно забавни момента.