Топли тела

На пръв поглед Топли тела е зомби филм, който се майтапи със зомби филмите. На втори, трети и дори енти поред поглед вероятно ще си остане в същата категория. Като такъв, филмът е порядъчно забавен и нацелва добре баланса между взимането насериозно и склонноста към сравнително елементарен, но ефективен хумор. Още по-хубавото в случая е, че лентата прави и няколко ситни, но уверени крачки в нестандартни за жанра посоки, все така без да претендира за кой знае каква тежест.

Р (Никълъс Хоут) е един от стотиците живи трупове, които кръстосват полубезцелно изоставен от живите летищен терминал. Ден след ден. Докато един ден не спасява живото момиче Джули и не се влюбва в нея. Както сами виждате, история стара като света. За Зомби Апокалипсиса и причината да се случи не се споменава много – нещата просто са такива каквито са, живите бавно и постепенно отстъпват пред тътрещите крака орди от празногледи бивши човеци, а последните са движени от постоянен глад за поредната доза жив мозък. Тук идва и новаторският елемент в Топли тела, а именно концептуализацията на зомбитата. Филмът хем третира този кино троп по-реалистично от повечето други произведения, хем в подхода има огромни примеси на наивистичност, което ясно индикира, че лентата не се притеснява да използва жанровите трикове, за да забавлява и да се самоиронизира едновременно.
Дозата реализъм идва на първо място от избора на немъртъв за главен герой, което автоматично задължава сценария да отговори на въпроса ­ какво аджеба означава това да си зомби. Ходещите трупове уж вече не са хора, но въпреки това са способни да извършват базови човешки функции като вървене, ядене, координация на мускулите и прочие. Съответно зомбитата трябва да са запазили солидна част от когнитивните си способности в относително добро състояние, освен ако телата им не се управляват от, да речем, нацистка сателитна мрежа, изобретена от тайния щаб на SS на Венера. Героят на Хоулт е способен да мисли, дори понякога успява да комуникира с други зомбита, макар и рядко с повече от няколко изсумтявания. Взимайки това като база, вече имаме предпоставки за една най-малкото свежа история, показваща изтъркания троп отвътре-навън.

Реализмът на филма бързо бива разбит на пух и прах, когато например става ясно, че зомбитата наследяват спомените на хората, чийто мозък току-що са изплюскали. Това ми подейства по-скоро разочароващо, тъй като вместо филмът да се окаже сериозна деконструкция на жанра, замаскирана под автоосмиването и неглижираността, получих по-скоро риборако преживяване, което обаче все пак успява да бъде поне малко повече от поредния филм на тази тема. И макар Топли тела далеч да не е от най-смешните филми, хумор в него има достатъчно и достатъчно добре рапръснат във времетраенето, за да работи на този най-повърхностен слой за жанра. Има го, както споменах вече, и малко по-дълбокото трениране на жанровите особености, залитащо в прикрита рефлекция: каква функция изпълняват зомби филмите, как могат да са по-добри, за какво са метафора и доколко подобна метафора е добре и възможно да се екслоатира и иронизира.

Преди всичко обаче Топли тела е излян в жанровия калъп, наред с всичките елементи на свръхестествения романс. С всичко това филмът като че ли е напълно наясно. И както зомбито може да се разглежда като груба метафора, построена върху реалния живот, така и филмът може да се възприема като евтина версия на потенциално страхотен зомби филм. Примери много. Евтини алюзии към Ромео и Жулиета, главна героиня, играна от по-евтината версия на Кристен Стюарт (Тереза Палмър), евтин Джеймс Франко в лицето на брат му, Дейв Франко, евтин Джон Малкович в лицето на Джон Малкович, евтини CGI злодеи, сравнително евтина развръзка. Само че евтини по премерен и целенасочен начин, в смисъл на „Ами, да, твърде трудно би било да направим филм, който хем да е забавен, хем да третира тези въпроси по сериозен, драматично впечатляващ и особено проницателен начин, затова просто направихме нещо малко по-различно и умерено забавно.“

В идеалния случай подобни филми ще продължат да се появяват и ще надграждат един върху друг. Веднага се сещам за Зомбиленд, който успя да придаде съвсем ново измерение на жанра. Хубаво е стари и добре отработени идеи да бъдат изтупвани и префасонирани в нещо малко по-смело, пък дори и крайният резултат да не е ослепителен. Понякога изненадата от крайния продукт може да е много по-голяма от предполаганото. Топли тела не е филм, който ще ви изненада чак толкова, но едва ли ще успее да ви отегчи. Никълъс Хоут, чудесно подбрана музика, умилително забавни диалози между зомбитата и щипка оригиналност – достойнствата му са достатъчно, за да му се даде шанс при наличие на два свободни часа.