Злочестие

Чудих се дали да търся клипче със сгромолясването на Барад-дур, което да плясна в началото на този текст и да твърдя колко точно и графично описва рухването на надеждите ми. Надеждите, че Сандерсън все пак не е отписал съвсем поредицата за Възмездителите и може би краят ѝ ще бъде, ако не наистина добър, то поне приличен. След кратък размисъл реших, че Злочестие не заслужава дори това усилие.

Текстът ще съдържа спойлери от Стоманеното сърце и Зарево, така че, както обикновено, продължавайте на собствена отговорност.

Би било меко казано, че Злочестие е под нивото на непретенциозните си предшественици. Те се стремяха да следват някаква логика и след финалите им очаквах Сандерсън да подреди пъзела по убедителен начин. Вместо това, американецът поднася трета книга, в която няма минимален стремеж към, ако не надграждане, то поне промяна. Това ще рече, че всички романи в поредицата са на практика един и същи текст, със сменени локации и антагонисти.

Стоманеното сърце зададе тон, хубаво. Възмездителите се изправиха срещу Висшия Епичен и го победиха в неговия град, Нюкаго. Във втори том Нюкаго бе заменен от Бабилар, а лошата Епична имаше различни сили. Мързеливо, но се приема. От трета книга, изненада, получаваме още един град, Илдития (бившата Атланта), както и поредния Епичен, с когото нашите храбри герои трябва да се справят. Това смърди на безсрамно отбиване на номера, Брандън, а да пишеш литература не е като правиш клозети с различни плочки.

Всички разкрития от Зарево, свързани със силите и слабостите на Епичните и начинът да отблъснат Мрака™ като се изправят срещу Страховете си™, са използвани от автора в своята най-неясна и противоречива форма. Това е нехарактерно за Сандерсън, който предпочита да задава относително смислени правила за работата на дадени сили и възможности в своите романи. Тук тези правила са с толкова размити, огънати и надупчени граници, че по-добре да ги нямаше.

Силите на Меган са… „разгърнати“ сериозно в Злочестие, но единственото следствие от това е, че превръщат случващото се в още по-неправдива и объркана каша. Ръцете ме сърбят да я опиша в цялата ѝ нелепост, но не искам да развалям съмнителното удоволствие на хората, които тепърва ще подхващат романа.

Пореден номер в списъка с минусите е развитието на сблъсъците между Възмездителите и когото и да било от противниците им. Един от по-добрите елементи на Стоманеното сърце и Зарево бе именно подготовката за битка с могъщите Епични, чиито сили държат в подчинение цели мегаполиси. Тук Възмездителите са винаги крачка назад, винаги изненадани и винаги спасявани от късмета, провидението, съдбата и най-вече, от отчаяния писател.

Самата проза е ужасяващо безлична и имах усещането, че Сандерсън просто е дал подробни инструкции на относително грамотен, но без капка въображение свой чирак, който след това общо взето е описал какво трябва да се случи. Монотонно, сиво, без емоция и с онези опити на Дейвид да бъде забавен в незабавността си, които претърпяват пълен провал.

Речникът ми е твърде беден да опише колко катастрофален е епилогът на сагата – нито възбужда някакви емоции, нито дава задоволителни отговори, нито е занимателен по какъвто и да е начин. Има го и е написан вероятно са най-милите думи, които мога да изтръгна от себе си.

Възмездителите и по начало беше история без някакви особени претенции и качества, но завършекът ѝ е шокиращо слаб дори в тази рамка. С чиста съвест препоръчвам да стоите надалеч.