Игра на тронове, S06E09: Battle of the Bastards

Ревюто съдържа спойлери за епизода!

Battle of the Bastards е може би най-готиният епизод във втората половина на настоящия сезон. И същевременно не е чак толкова впечатляващ, колкото би могъл да бъде. Всъщност смятам, че е добър пример за някои от най-съществените силни и слаби стари на шести сезон на Игра на тронове. Интересен е, минава бързо, изпълнен е с екшън и напрежение. Има няколко изключително готини диалога, тук-там по някое забавно лафче, има визуално впечатляващи сцени, има надъхващи моменти. Но, уви, човек трябва да му се радва, без да се замисля много. Защото при всяко по-детайлно вглеждане веднага лъсват белите конци, елементарните решения и всякакви други признаци на сценарна некадърност.

Епизодът започва с Денерис Таргариен, Родената в буря, Неизгоримата, Майка на дракони, халееси на ездачите на Дрого и кралица на Седемте кралства на Вестерос. Честно казано, доста се зарадвах да я видя! Притеснявах се, че Battle of the Bastards ще последва традицията на деветите епизоди в някои от предишните сезони и действието в него ще се развива изцяло на Север, както действието в Blackwater (2х09) се развиваше изцяло в Кралски чертог, а това в The Watchers on the Wall (4×09) – изцяло на Вала. Този подход е рисков – проработи прекрасно във втори сезон и доведе до ужасяваща скука в четвърти, така че се радвам, че тази година са се отказали от него.

Сцените с Денерис са супер надъхващи и доставят огромно удоволствие. Обичам да гледам как Дани е обградена от нагли мъже, поставящи нагли искания, и със спокоен и равномерен тон им обяснява, че би било хубаво на мига да ѝ се обрекат във вярност, защото в противен случай само след секунда ще ги сравни със земята. Това е моята кралица! А моментът, в който тя уверено яхна на дракона, въздигна се в небето и оттам изпепели корабите на противниците си, беше просто прелестен! Но… оставяйки настрана мимолетния кеф, който тези кадри ми доставиха, случващото се на екрана всъщност не беше особено смислено. Безброй пъти сме виждали как Дани се отваря на разни утепляци – този момент беше като римейк на редица подобни сцени в старите сезони. А въздигането ѝ с дракона, макар да разтуптява сърцето, всъщност е доста лишено от логика. Особено предвид обстоятелството, че и другите два дракона неочаквано си счупиха затвора и се присъединиха към нея, покорни и изпълнителни като дресирани коне. Нали проблемът от доста време насам беше именно в това, че драконите стават неконтролируеми, че не я слушат, че тя все по-трудно успява да им се наложи? Какво стана изведнъж, защо започнаха да ѝ се подчиняват безропотно? И те ли са впечатлени от дотракската ѝ армия?

В по-късен момент от епизода Денерис сключва неочакван съюз с Яра Грейджой (понеже Дани, Мардж и Санса явно не изпълваха самички квотата за girl power über alles – бел. Моридин). Сцената е страхотна, диалогът е свеж и точен и наистина ми създава усещането, че тези две героини разговарят една с друга (за сметка на всички диалози между Денерис и Тирион, показани в сериала до момента, при които имам чувството, че сценаристите просто са изрязали някои яки реплики на Тирион от по-старите книги, както и някои реплики на Дани от по-ранни сцени и са направили странен колаж от изрезки, в който героите уж си говорят един с друг, ама всъщност цялото нещо е ужасно сглобено от готови фрази).

Този нов съюз ме радва, но и малко ме плаши. Защото чак сега започвам да чувствам, че има реален шанс Денерис да се върне във Вестерос и да стане кралица там. А в такъв случай какво ще стане с Марджери?! Марджери е най-хитрият и манипулативен герой до момента, успява да влезе под кожата на всеки,  успява да оцелее и да излезе победител във всяка ситуация – без дракони, без армии, само благодарение на своя чар и интелект. Ако Дани се върне, ще иска да я свали от трона. А Марджери все пак винаги е жадувала да бъде The Queen, дали ще се навие да бъде the васал?

Продължаваме с централната линия в епизода, битката на копелетата. В първата сцена виждаме как Джон слуша с опечалени очи заплахите на Рамзи. Това изражение на мирова скръб, така характерно за Джон този сезон, не го напуска до края на епизода. Не знам дали се дължи на актьорско безсилие или на режисьорска немарливост, може би и двете, но е просто ужасно. Джон трябва да има в себе си хъс, ярост, страст, а не да гледа като теле пред заколение. Чудя се дали Кит Харингтън не се опитва да имитира играта на Илайджа Ууд от Властелина на пръстените, на този етап това ми се струва доста възможно обяснение. Поне Рамзи е як и чаровен.

След това Джон нищи военни стратегии със съюзниците си, а Санса го обвинява, че не се вслушва в съветите ѝ, но в нито един момент не му казва, че е изпратила писмо но Петир и очаква помощ от него. Защо Санса скри тази информация? Действията ѝ са не просто необяснени, но и напълно нелогични. Силно се надявам този въпрос да бъде повдигнат в следващия епизод.

Иначе Санса има някои добри попадения в епизода. „Никой не може да ме предпази. Никой не може да предпази никого.” е хубава реплика, която илюстрира колко пъти е била предавана и разочарована от човешкия род Санса. Всъщност развитието на героинята този сезон ми допада доста, особено в сравнение със зверствата, на които я подложиха сценаристите в миналия. Авторите на сериала често забравят, че Санса не е случаен статист, а един от най-централните образи в книгите, и я лишават от полагащото ѝ се уважение. За мен лично Санса е сред най-великите персонажи на Джордж Мартин, както можете да прочетете в нашата класация на десетте най-яки фентъзи героини. И ми е много неприятно, когато сценаристите пренебрегват не само нея, но и значението ѝ за останалите герои в поредиците. Сред най-любимите ми моменти от романите на Джордж Мартин са следните реплики:

Джон Сняг: Winterfell belongs to my sister Sansa.
Джейми Ланистър: I have made kings and unmade them. Sansa Stark is my last chance for honor.
Тирион Ланистър: My wife, I miss my wife, the wife I hardly knew.
Разни хора из кралството: The northern girl. Winterfell’s daughter. We heard she killed the king with a spell, and afterward changed into a wolf with big leather wings like a bat, and flew out a tower window.
Самата Санса, мислейки за Петир: I am not your daughter. I am Sansa Stark, Lord Eddard’s daughter and Lady Catelyn’s, the blood of Winterfell.

Въобще, Вестерос е цял един свят, построен около Санса! Това не трябва да се забравя!

Но нека оставим прекрасните, сложни и многопластови образи от литературата и да се върнем на касапницата по телевизията. Битката между армиите на Джон и Рамзи е зрелищна и визуално впечатляваща, особено в сравнение с предишните опити за масов екшън в този сериал. Най-запомняща се е сцената в началото на битка, когато Джон се лута из бойното поле, а около него кипи хаос. Продуцентите на сериала споделят, че са искали да пресъздадат абсолютната случайност и хаотичност на една битка. По техни думи Джон е опитен воин и добър боец, но не това го спасява в случая. Оцелява просто защото има късмет. Наистина съм доволен от начина, по който изглежда този момент. Лутащият се Джон, дъждовете от пръст и кръв наоколо, случайните коне и войници, краткотрайните схватки… Всичко е впечатляващо.

Проблемите започват във втората половина на битката, когато камерата се отдръпва назад, за да ни даде по-общ поглед към случващото се. Армията на Джон Сняг, която трябва да е близо 3000 души, едва ли наброява повече от 300. Обградени са с лекота от противника, който разполага с неразбиваеми щитове. Изведнъж се поява огромна купчина от трупове, която допълнително притиска хората на Джон. Как труповете, които само допреди миг бяха обсипали цялото бойно поле, изведнъж се събраха в стегната купчина, намираща се точно зад Джон? Фентъзи свят, какво да го правиш…  Цялата логика на битката е малко счупена – и стратегията, която избира Джон, изглежда малоумна, и решенията, които взимат хореографите на сериала, са лишени от смисъл. Но пък е зрелищно. Много кръв, много пръст, много убити цветове. В един момент Джон изскача над тълпата като Бог-спасител и човек се чуди дали да се възхищава на зрелището или да се дразни от нелогичността. Става за гледане, яко е. Ама не трябва да се замисляш особено.

Накрая Петир се появява неочаквано и унищожава армиите на Рамзи. Копелето на Болтън е разгромено. (Драматичната смърт на Wun Wun заслужава най-малкото споменаване, а желателно абзац, г-н Хорибъл! Веднага го почитаме с най-добрата картинка от вчера – бел. Моридин) Епизодът завършва с финалния разговор между Санса и психично болния ѝ втори съпруг и за пореден път се прокрадват двузначни изречения, които биха могли да подсказват, че милата ми Санса е бременна. Следва смъртта на Рамзи, която се случва по много як начин, но все пак, уви, е нещо, което зрителят очаква цял епизод. Ясно беше, че Рамзи ще бъде победен и ще умре – не очаквах да умре точно така, но все пак знаех, че няма да му се размине. И това ме ограби от част от кефа, който бих изпитал, ако Рамзи си го беше взел съвсем неочаквано, подобно на Джофри (минутка мълчание и за туй дето никога вече няма да видим Иуан Реон в сериала! Беше тъй гениален! – бел. Моридин).

Финалният кадър е как Санса се усмихва щастливо. С което малко пресолиха манджата. Санса е играч, но сред най-интересните неща в нея е, че тя е reluctant player, тоест не изпитва удоволствие от играта, просто прави това, което ѝ се налага, за да оцелее. Финалните ѝ реплики към Рамзи бяха страхотно написани и перфектно изиграни и ме изкефиха на макс – “Your words will disappear. Your house will disappear. Your name will disappear. All memory of you will disappear.” Сценаристите показаха по много затрогващ начин победата на Санса над нейния насилник. И все пак не мисля, че Санса би се ухилила ведричко, докато гледа как човек бива разкъсван и изяждан. Това не е в характера на Санса, това е елементарна и простичка реакция, която сценаристите биха дали на абсолютно всеки персонаж. Но не съм изненадан – като цяло героите в книгите на Мартин са много по-сложни и многопластови. В сериала персонажите са няколко идеи по-елементарни и смилаеми. Никой не е многопластов образ. Освен може би Аря, която има многопластов стомах и може да понесе безброй наръгвания в него.

Dr. Horrible

Всички знаеха какво се задава в епизод 9, когато стана ясно гръмкото му заглавие, но не всеки беше убеден, че цялото действие и бюджет от сезон 6 ще бъдат съсредоточени точно в този един час. Истината е, че след като миналоседмичният епизод удари ново дъно в безсмислеността си, то тазседмичният е нещото, от което имахме нужда, за да си припомним защо всъщност гледаме Игра на тронове. Не става дума, че Битката на копелетата е безгрешен епизод на телевизионно шоу, но дефектите на тези 60 минути могат да бъдат пропуснати мимолетно, заради няколко неща.

Двете безподобно страхотни сцени от кинематографична гледна точка! Джон сам срещу армията на Рамзи в онзи момент след кончината на Рикон. Сър Давос смълчан при изгрев слънце сам на бойното поле. Нямам желание да омаловажа битката – напротив. Епизод 9 показа, че телевизията е в състояние да направи бойно сражение да конкурира битки от кино-творби и ако въпросният епизод не спечели Еми за режисура, би било скандално. Въпреки че моето субективно око предпочита баталната сцена от предния сезон, заради вътрешната ѝ динамика, както и заради цялата съсредоточеност на целия епизод, то обективното ми възприятие не може да не се възхити от факта, че двубоят между Джон и Рамзи притежава един много важен, много правдоподобен елемент. Усещането за меле, за каша. Точно това усещане за липса на хореография, план и прецизност транспортира зрителя емоционално в състояние на съпричастност, на затаяване на дъх на ръба на стола… Но истински стойностното за мен в Битката на копелетата бяха въпросните две сцени, по-скоро два момента, които споменах по-горе.

Това, което принизи донякъде качеството на епизода, бяха частите с Денерис и Мирийн и то не защото това бяха зле направени сикуънси, а по-скоро защото точно този епизод можеше да мине без слънце, дракони и размяна на тежки реплики (припомням, че това е песента на Огъня и Леда! – бел. Моридин). Този епизод имаше нужда от хомогенност, от студа на Севера и от по-целенасочен фокус. Другото, без което можехме да минем, беше усмивката на Санса на финала. Да, всичко, което тя направи тук беше яко, включая фактът, че най-сетне се научи, че няма кой да се грижи за нея, освен тя самата. Усмивката обаче беше плосък момент и ако режисьорът имаше достатъчно доверие в Софи Търнър, щеше да знае, че тя е в състояние да предаде триумф и по по-малко буквален начин. Но това са бели кахъри! Все пак Джон размаза физиономията на Рамзи в пряк и преносен смисъл, а това е всичко, от което имахме нужда.

Vivian