Заклинанието 2

Заклинанието беше един от най-добрите хорър филми за последното десетилетие. Немалко постижение, предвид че идваше по стъпките на феноменалния Коварен (Insidious), поднесен ни отново от Джеймс Уан. Седемдесетарската атмосфера, в комбинация с интроспективната, но същевременно изключително напрегната история, предлагаха качество, каквото обикновено не очакваме от този жанр. Само че Insidious 2 не можеше да се мери с оригинала, така че ме съмняваше дали втората част на историята за Ед и Лорейн Уорън (Патрик Уилсън и Вера Фармига) ще оправдае очакванията.

Заклинанието 2 не е на нивото на оригинала. Заклинанието 2 е по-добър от оригинала. По-дълъг, дори по-бавен, но в същото време още по-нюансиран и задълбочен, този филм е красива амалгама от хорър, семейна драма и дори любовна история, която те държи в напрежение и поддържа интереса от първата до последната минута. Залогът е по-голям, но го няма усещането за „чудели са се накъде да отидат“. Тонът е изненадващо сходен с този на първия филм и депресивната седемдесетарска атмосфера е налице, но този път действието се развива в Англия. Самотна майка с четири деца (Франсис О’Конър) е изправена пред свръхестествена заплаха, която се опитва да нарани малката ѝ дъщеря (Мадисън Улф). Междувременно Лорейн се бои, че едно от виденията ѝ може да предвещава смъртта на Ед, и се опитва да го убеди да спрат да поемат случаите, давани им от църквата.

Добрият хорър филм е детективска история. Ако не знаем каква точно е заплахата, ако не сме сигурни каква е целта ѝ, въображенито ни се превръща в най-големия ни враг, а нуждата да научим истината държи интереса до последното разкритие. Заклинанието 2 е страхотен в това отношение и привидно праволинейният сценарий скоро започва да се насочва в странни посоки и зрителят започва да се съмнява доколко случващото се е истина. В добавка, привидно несвързаните събития в Лондон и виденията на Лорейн малко по малко се сливат в кулминация, която мога да определя единствено като „епична“.

Добрият хорър филм също така знае как да си играе с очакванията ни. Кога да ни изплаши, кога да ни държи в напрежение, докато не започнем да се молим за нещо плашещо. Джеймс Уан за пореден път отива едно ниво отвъд и съумява да си играе не само с инстинктите ни, но и с очакванията ни, базирани на други хорър филми. Заклинанието 2 сякаш умишлено ни показва сцени, в които в даден момент трябва да се случи нещо шокиращо, след което отказва да ни го покаже, само за да ни застреля в лицето точно когато сме решили, че всичко е наред.

Актьорската игра е на изключително ниво. Фармига и Уилсън се чувстват видимо комфортно в ролите си, химията помежду им е толкова убедителна, че за момент ми беше трудно да повярвам, че двамата не са двойка извън екрана. Франсис О’Конър в ролята на травмираната самотна майка е също толкова великолепна, а Мадисън Улф ще има страхотна кариера, ако успее да направи прехода от дете-актриса към света на възрастните. Музиката – толкова важен елемент за един хорър – е на същото високо ниво като всеки друг филм на Уан (от композитора на предишните му филми, Джоузеф Бишара), и подсилва атмосферата във всеки кадър. Ефектите са една идея повече, отколкото в първата част, но тъй като и историята е по-комплексна, това е напълно оправдано. Специална вечна обич получава демоничната монахиня, която имам доброто желание да си сложа за аватар във Фейсбук, ако трябва да съм честен…

Вкратце, Заклинанието 2 е пример за това „как се прави“ качествен хорър. Всеки възможен елемент е перфектно полиран, балансът между ужас, история, персонажи и атмосфера е безупречен, и филмът съумява едновременно да е в същия тон като първата си част, и да го надмине по на практика всеки възможен показател. Задължителен за фенове на жанра.