Mistborn: Shadows of Self

В древното минало Брандън Сандерсън написа книга на име Мъглороден. Книгата постигна огромен успех и младежът обяви, че тя е не само първа част от трилогия, но и трилогията е първа част от поредица трилогии, развиващи се в различни епохи. Следващата трилогия трябваше да обхваща период, подобен на нашето съвремие. Но и Сандерсън е смъртен като всички нас и не можа да удържи на изкушението да напише самостоятелна книга, чиято история се развива в промеждутъка между първите две трилогии.

Shadows of Self е втората част от четирилогията, в която тази самостоятелна книга се превърна…

…

Не че се оплаквам, всъщност, понеже индустриалният бум е страхотен период, в който да наблъскаш Аломантия, но проблемът е в това, че Сандерсън като че ли не умее да пише средни книги. Също като Кладенецът на възнесението, и Shadows of Self е бавна и разточена, с малко действие и доста излишно мотаене. Уаксилиум трябва да предотврати атентат срещу губернатора на Елендел в навечерието на революция, подклаждана от безсмъртен враг. The end.

Историята е мързелива и предвидима и когато стигнеш до края, става ясно, че всичко е подчинено на неясни разкрития и развитие на персонаж, за който – нека сме честни – не ни пука особено. Уакс е приятен герой, но поне аз нямам особено силна емоционална връзка с него и съответно драмата му не ми е важна. Останалите персонажи, изненадващо,  са доста по-добре развити, особено Уейн, защото най-сетне имаме достъп до странните мисловни процеси, които се случват в главата му.

Друг приятен момент е, че за разлика от Сплавта на закона, чиято цел беше да ни покаже новия свят, Shadows of Self обръща поглед назад, към приключенията на Вин. За безсмъртните слуги на Harmony (страх ме е да видя как е преведен на български) тези събития не са легенда, а спомен, и контрастът с индустриалната революция е определено силна страна на книгата.

За съжаление обаче слабите страни са много повече. Екшън сцените – традиционно най-голямата сила на Сандерсън – нямат типичния кинематографичен адреналин, с който сме свикнали. Уакс прекарва много повече време в детективстване, отколкото в Аломантични двубои, противникът му е твърде мистериозен, за да ни се отдаде възможност да го видим в действие за повече от няколко страници, и като цяло екшънът е МАЛКО. И ако в предишната книга ни беше достатъчно да разучаваме новите правила на света, Shadows of Self се нуждаеше от повече динамика.

При все това, романът е типичен Сандерсън. Лесен за четене и достатъчно занимателен, за да не съжаляваш за отделеното време. Лично аз все още имам високи очаквания за следващата книга, The Bands of Mourning, която ще излезе през януари. Но ако поуката, че профсъюзите са важни за изграждането на солидна средна класа, не от първостепенно значение за вас, Shadows of Self може би ще бъде по-скоро разочарование.