The Mirror Empire

… или поредната история за спънат потенциал. Първо потенциала:

The Mirror Empire e епично фентъзи от несъмнено нова порода. Никога преди последните 10-ина години (дори, бих казал, последните 5-6) с темите в The Mirror Empire не са боравили толкова автори, толкова свободно. Встрани от повърхностния аргумент „Така е политкоректно“, много по-силният и смислен аргумент за тази нова вълна, гъмжаща от разчепкване на въпросите за половото равенство, сексуалността и властовите взаимоотношения, е „Така е правдиво“. В наше време все повече личи колко сложна е тъканта на нашия си, „обикновен“ свят, а глуповатите стабилни, неотменими йерархии и ясни до болка сюжетни параболи в епичното фентъзи не му правят нито чест, нито услуга в едно такова време.

Колкото до The Mirror Empire, Камерън Хърли подхожда зряло към избора на основни краски в платното си, подхожда и съвестно към обогатяването им. Светът ѝ по замисъл започва интересен и продължава все така. Разбира се, в основата на светостроенето ѝ е концепцията за паралелни светове, което няма как да не е интересно. Едромащабният сюжет пък засяга огромно нашествие-преселение от един свят в друг, тъй че е трудно и да стане по-епично. Изобщо, рамката, която слага, може да понесе огромна тежест, съпоставима с творбите на Ериксън (поради което е може би жалко, че книгите от поредицата ще са само три).

Амбицията на Хърли в по-прогресивните ѝ идеи е реализирана отлично. Има цели общества, в които ролите на мъже и жени са обърнати на 180 градуса – обусловено и от факта, че в тях жените чисто физически са по-едри и силни от мъжете, – има и такива, в които свободните сексуални отношения и семейства с двама съпрузи и три съпруги са нещо обичайно. Вътре в текста има попадения като това как една от главните героини, Lilia, иска да бъде най-добрия си приятел – и друг главен герой, – Roh, вместо да бъде с него, както и цял трети пол с неясна ориентация, и цял един персонаж, чийто пол просто се мени със сезоните. Романът изобилства от любовна геометрия във всякакви конфигурации, при това всичко е представено абсолютно ненатрапчиво, без капка дидактика, тъй че в края на книгата читателската ми норма по тези въпроси неусетно се бе преместила, за да съвпадне с тази на авторката.

Магията е зрелищна – извлечена от четирите спътника на Rhea, планетата, където се развива действието. Зелената Tira дава контрол над хищната, токсична, страховита флора на света. Синята Para дава контрол над въздуха, може да го превърне в невъзможно фино острие или да го уплътни в непробиваем щит. Лилавата Sina владее огъня и душата – некромантия, пожарища, пиещи души и оръжия (говорейки за оръжия, единствените такива с магически потенциал са направени от разновидности на дърво). Oma е черният спътник, вестител (и причинител) на отъняващите прегради между паралелни (и недотам) светове. Всяко негово издигане значи катаклизъм.

Последно, преди 2000 години, настоящата най-силна империя в света, Saiduan, е пристигнала отдругаде и го е завладяла (създавайки гореспоменатата флора и правейки цял един континент почти необитаем за известно време). Сега нея я чака същото – а по една ирония на съдбата, настоящите нашественици са именно този народ, сразен от Saiduan преди две хилядолетия, само че от алтернативна историческа нишка, в която никога не са губили война. 

Спъването, на места направо просването по лице, напук на всички неща, които книгата в общи линии прави както трябва, обаче е в детайлите (пустия му дявол).

Всички главни герои, с  едно изключение, са хлапета, всяко в началото на собственото си hero’s journey. При все, че Хърли е успяла да се справи с повечето подводни камъни на този тип сюжетна траектория, в някакъв момент главата ме болеше от талазите вариации на „Не разбирам. Обясни ми.“, както и от всички неща, които аз като читател бях научил, но гореспоменатите хлапета – още не. Идеше ми да блъскам по книгата с бастуна си на дърт, обръгнал фентъзи-читател и постоянно да навиквам Хърли да изхлузи и другата проклета обувка, та да я чуя как пада най-после.

Освен това, The Mirror Empire e белязан от-до, с едничкото изключение на пролога, от сива, декларативна, плоска проза –  проклятието на епичното фентъзи в същите тези 10-ина години, в които жанрът започна да израства в тематичен план. Всъщност, в сравнение с почти всичко отпреди 2000-ната, това писане е стъпка напред. Но само стъпка. Идеите на Хърли не заслужават този почти неотличим от други подобни на нея автори шаблон, който стилът ѝ представлява.

Елементарна съвестна стилистична редакция би съкратила книгата минимум с една трета, при това без да се налага да реже нито една сцена – толкова много локум има по страниците. Отделно, романът просто гъмжи от това, което Хал Дънкан нарича „activity“ eто тук – монотонно изреждане на факти за света, за пейзажа, за даден герой, за някое събитие и т.н., в което не се усеща никакъв ангажимент от страна на персонаж със ситуация (което пак Дънкан правилно нарича „action“, същинския мускул на повествованието). Светът на Хърли е богат и интересен, такива са и фактите, които ни дава за него. Но фактите не са повествование.

Романът страда и от проблеми с темпото, повратни части от психологическия и морален път на различни герои започват, развиват се и приключват в рамките на броени страници, почти в края на книгата. Сюжетните съвпадения са по-нагъсто отколкото в няколко дикенсови романа, взети заедно, а немалко от самите типове ситуации са взети от случаен фентъзи-генератор.

Върху толкова много от странното, яркото и интересното в този свят е надянат един полусъдран чул, в който някакви хора ломотят, проблясват някакви неща, изпъкват интригуващи форми, но в крайна сметка, на доста места изискваха повече въображение и читателско донаписване, отколкото бях готов да им предложа. Там, където обаче се получаваше, се получаваше зрелищно и красиво. Ще продължа да следя Хърли и поредицата.