Gentleman Jole and the Red Queen
Автор: Лоис Макмастър Бюджолд
Издателство: Baen
В новата книга от сагата за Воркосиган Лоис Бюджолд е решила да се върне към корените на поредицата и така две десетилетия след Бараяр и три десетилетия след За честта на Вор главен герой отново е Корделия Воркосиган. От друга страна обаче романът напомня като идея и структура на някои от по-късните книги от поредицата, най-вече Цивилна кампания, защото екшън няма, а основното е любовната история между главните герои. Като изтъкнат фен на Корделия бях много радостен, когато предстоящото излизане на романа беше обявено в началото на годинатa, но имах и леки опасения, понеже последните книги на авторката (Криожега и Сделката на капитан Ворпатрил) бяха доста разочароващи. След като Gentleman Jole and the Red Queen излезе (засега само в електронен ARC вариант на сайта на издателство Баен, официалната премиера е на 4 февруари 2016 г.), тези опасения за съжаление се оказаха оправдани. Новият роман е много далеч от класата на Бараяр и отстъпва сериозно дори на първия роман на Бюджолд За честта на Вор.
Ако досега не сте чели книги от сагата за Воркосиган, определено препоръчвам да не започвате с тази. Води се самостоятелен роман, но ако вече не знаете какво се е случило с Корделия, Арал и Майлс в предишните романи, често ще има да се чудите за какво говорят или мислят героите. А и другите книги от поредицата са далеч по-качествени по мое скромно мнение. Сюжетът на романа, доколкото го има, е фокусиран върху Корделия Воркосиган и новия герой адмирал Оливър Джоул (всъщност той е споменат 2 пъти в предишни романи, но съвсем мимоходом), командващ имперската флота на Сергияр, където Корделия е вицекралица. Джоул е имал дългогодишна любовна връзка с Арал Воркосиган със знанието и съгласието на Корделия, прераснала в полиаморна връзка между тримата, в която Арал е бил централната фигура. Това е останало в тайна от всички около тях (без Илян, естествено), дори от Майлс – PR проблемите и скандалите биха били неизбежни, ако подобно нещо стане публично известно в общество като бараярското. Смъртта на Арал е много болезнена за Корделия и Джоул и интимната връзка между тях бива временно прекъсната. Gentleman Jole and the Red Queen започва три години след тази смърт, когато и двамата вече са преодолели шока и са готови да започнат нов етап от живота си. Корделия решава да се възползва от замразените оплодени яйцеклетки, които те с Арал са съхранили преди години, и да осъществи плана си да отгледа 6 дъщери (да, 6, без майтап – бейбиманията в поредицата взе да излиза от контрол). Биотехнологиите, утробните репликатори и предвидливостта на Арал позволяват на Корделия да даде на Джоул опцията също да има деца от Арал и на него му предстои да вземе трудното решение дали да се възползва от нея. Корделия и Джоул също така възобновяват своята любовна връзка, вече в доста по-конвенционална форма без Арал.
Дълбоко се съмнявам Бюджолд да е била планирала полиаморната връзка между Арал, Корделия и Джоул преди десетилетия, когато последният се появява за кратко в Игрите на Вор, и всичко това изглежда като отявлен реткон. Ако не друго, то любопиткото Майлс все някак трябваше да се е докопал до тази информация през всичките тези години, а и връзката между Арал и Корделия винаги ми е изглеждала като такава, в която няма абсолютно никаква нужда от трети човек, но това не е особен проблем за мен. Проблем е обаче, че в романа не става почти нищо освен описаното в предишния абзац, а 90% от него се случва в първата глава. Останалото е една лежерна и спокойна любовна история, в която липсват дори наченки на каквато и да е драма или конфликт. Джоул поне трябва да вземе сериозното решение дали да приеме предложението на Корделия да има свои деца, а по-късно му се налага и да реши да се дали да се възползва от отлична възможност за напредък в кариерата, която ще го раздели от Корделия. При Корделия обаче няма нищо такова – тя е взела главните решения за живота си в близко бъдеще преди началото на романа, а именно да има дъщери и да се оттегли от поста вицекралица след няколко години. До края не е изправена пред нито една сериозна дилема или решение от какъвто и да е род освен това дали да има любовна връзка с Джоул. Това е още по-жалко, имайки предвид, че поне за мен най-силната страна на Бюджолд е описването на ситуации, в които героите трябва да взимат трудни решения и да живеят с последиците от тях. Впечатляващите способности на Корделия за решаване на проблеми и справяне с тежки ситуации остават неоползотворени. Дори появата на Майлс не успява да разсее лежерната атмосфера и да доведе до някаква драма или нещо по-интригуващо в сюжетно отношение.
Всичко това нямаше да е чак такъв проблем, ако любовната история беше достатъчно интересна или в романа имаше повече качествен хумор, но и по двата параграфа нещата са доста далеч от най-доброто, на което е способна Бюджолд. Няма спор, че Корделия определено си е заслужила да изживее спокойно втората част от живота си след бурната си младост. Този неин спокоен живот обаче е доста скучноват за читателя не само поради спомените лежерност и липса на конфликт, но и поради отделянето на много внимание на неща, които спокойно можеха да бъдат пропуснати. Същата история можеше да е разказана в новела от 100-120 страници и да е доста по-качествена и стегната. Друг проблем е, че Джоул е от онези уравновесени, спокойни, добронамерени и здравомислещи хора без психологически проблеми, които са страхотни приятели или колеги в реалния живот, обаче като литературни герои не са особено интересни, ако не са поставени в някаква по-нестандартна ситуация, каквато тук липсва. Второстепенните герои също са доста бледи и не се запомнят с нищо.
След всичките критики е време за малко позитивизъм – гледната точка на Корделия, както и в предишните книги за нея, продължава да е все така освежаваща със своя прагматизъм, здравомислие и непоносимост към глупостта във всичките ѝ форми. Бюджолд има умението да направи така, че и най-баналните ситуации да не са тотално скучни и благодарение на това дори този безсюжетен и безконфликтен роман се чете бързо и е на моменти увлекателен. Плюс е и това, че двамата герои са на възраст доста над типичната за главни герои в романтична история (Джоул е на 50 години, Корделия на 76, което за бетанка е все едно 45 за нас), особено такива, които изживяват романтична връзка, и мирогледът им отразява това и показва зрялост и улегналост. Но като цяло романът беше сериозно разочарование за мен и потвърди мнението ми, че Бюджолд взе да се отегчава от Воркосиган вселената и е по-добре да се насочи към други проекти.
Оценка: 5.5/10
Ужас! Отказа ме още с абзаца за…каква връзка беше? Полиаморна? Баси научих нова думичка днес. Явно Лоис на старини я е ударила толерастията. Жалко. Мен ако питаш най добре просто да спре да се гаври със собствената си сага, защото рискува да погуби и малкото останали добри спомени след последните няколко попълнения. Изгубихме още един читав автор явно…
Благодаря за ревюто. Още от самото начало, когато Бюджолд обяви синопсиса на книгата, имах резерви. Жалко, Корделия ми е една от любимите героини и заслужава повече.
@Duffer това беше един от най-глупавите коментари, които отгоре на всичко показват яко непознаване на Воркосиганската поредица. Каква толерастия, какви пет лева?
Shards of Honor (1986) – в България преведена като За честта на Вор където ясно се казва, че Арал е бисексуален и даже е имал любовна афера с един от основните антагонисти.
Ethan of Athos (1986) – Етан от Атос (при все че Атон е по-точно) – на едноименната планета обществото е само от мъже и достъпът на жени е забранен. Има бракове между мъже и пр.
Иначе добро ревю. Пак ще я чета, но поне очакванията са занижени.
И в „Бараяр“ е казано, че Арал е бисексуален.
Но също така е казано, че е преодолял хомосексуалните си наклонности чрез връзката си с Корделия – жена- войник
Изключително ме разочарова, не съм вярвала, че ще го кажа за книга от сагата за Воркосиган.
Бюджолд винаги е била добра в изграждането на образите на героите от гледна точка на психологията, а сега изобщо не ми се връзват новите пикантни разкрития с образа на Арал.
За мен той започва връзка с друг военен, защото е толкова наранен от изневярата на първата си жена, че решава, че жените не разбират смисъла на понятия като „дълг“ и „вярност“. И когато среща Корделия, се влюбва в нея, защото не прилича на никоя от познатите му жени.
Така че не мога да повярвам, че човек като него, не понасящ предателството, сам наранен от изневяра до степен на саморазрушение, просто така би захванал интрижка със свой подчинен, докато жена му е на гости на майка си.
Всъщност съм чела по-добри фенфици за Воркосиган от тази книга.
Лошо Седларов…лошо! Още не съм я започнал – ще си призная – като убеден хетеро – не харесвам „модните, и политкоректни“ заигравания със сексуалните предпочитания на любими герои!
Е ли е това своеобразно „угаждане“ на ширещата се толерантност към всякакви извращеняци, или моя любима авторка дава поле за изява на собствени фантазии?! Жалко за сагата – не заслужава подобен завой!
За мен не е проблем какъв е характерът на любовната връзка между персонажите,нямам предразсъдъци към сексуалната им ориентация. Проблем е, че историята наистина поиздишва и съм съгласна с впечатленията на Demandred,споделени в ревюто. Перифразирайки по памет Карл Сандбърг с нещичко от Алабашия, ще вмъкна, че наиситна е прекалено да се седи прекалено дълго където и да е. Дори и във Воркосиган вселената:).
Ще я прочета….ама „ми разбихте мечтите“ 😂😣 нещо наистина „свежо“ започва да буксува, и издъхва…наистина ЯЗЪК!
Бараярския цикъл е едно от най-любимите ми четива, въпреки, че съм препочел всяка книга по няколко пъти все още с затаех дъх прелиствам страниците и очаквам с нетърпение развитието на събитията… 🙂 Да си призная честно, изцяло съм съгласен, че Криожега и Сделката на капитан Ворпатрил са много далеч от нивото на другите части от поредицата и гледайки резюмето на новата книга съм меко казано разочарован … Въпреки много чудесни образи в поредицата смея да твърдя, че всеки неин почитател би искал да прочете за нови приключения на Наемниците на Дендарии, за новите „кризи“ в живота на Майлс, за съдбата на Адмирал Куин, Таура, за семейство Ботари-Джесек за някой „неразказани“ в по-предни романи операции на Майлс ….
В крайна сметка поредицата се води към жанра военна фантастика но някакси се загуби тази нишка. Последните книги изневеряват изцяло на това с което първите грабнаха сърцата и умовете на толкова хора