Westworld S02E06: Phase Space

Заглавието на шести епизод на Западен свят загатва, че с навлизането във втората половина от сезона ще настъпи сериозна промяна. Терминът “phase space” и свързаният с него „phase change“ отпращат към внезапна промяна от едно към друго състояние на динамична система, преход от една фаза в друга. От концептуална гледна точка началото и краят на епизода потвърждават това, въвеждайки или поне потвърждавайки сериозна промяна в начина на функциониране на парка и на разбирането на зрителите за историята.

От гледна точка на сюжета, уви, епизодът не предлага особено забележително реконфигуриране, което да повдигне качествено чисто естетическото преживяване на историята. Заявка за такова рязко дръпване нагоре беше “Riddle of the Sphinx”, който с елегантната си конструкция, естетската си направа и множество разнородни отпратки предложи зрителско преживяване, което не просто попълваше важни празнини в пъзела и въвеждаше нови, но беше и само по себе си достатъчно удовлетворително. Последвалият “Akane no Mai” поразвали това усещане, загърбвайки предизвикателните артистични решения за сметка на праволинеен сюжет, кулминиращ с овладяването от страна на Мейв на тайнствена уай-фай магия, която за разлика от разкритията в еп. 4 сякаш не си пасваше с нито една от изведените на преден план научнофантастични мистерии (да не говорим, че доста силно биеше на писателски мързел). И все пак, епизодът беше приятен за гледане, най-вече защото бягаше от пълния сюжетен хаос в първите няколко.

“Phase Space” може и да не демонстрира излишна артистична смелост, но поне е също толкова лесно проследим и увлекателен над санитарния минимум. Доста от сюжетните линии все така оставят усещане за известна безцелност, макар и вече да имаме много повече яснота защо са нужни. Например, завършекът на историята в Shogun World, с кървавия самурайския двубой и поетичното изпращане на Сакура, е красив и епичен по един напълно предвидим и в крайна сметка скучен начин – ако гледаш на него през високите очаквания, създадени от първи сезон. Завръщането на Мейв при дъщеря ѝ също не е лишено от моменти с известна доза втф-фактор: изненадата ѝ, че самата тя е била подменена с нова майка, предвид че момиченцето все още се намира в тази сюжетна линия; също отказът или може би невъзможността ѝ да използва новооткритите си вещерски сили срещу нападателите от Призрачния народ, които удобно се появяват точно в най-драматичния момент.

Голяма част от проблемите на втори сезон като че ли се коренят именно в такива моменти, които в рамките на собствения си епизод изглеждат или глупаво, или твърде незначителни. Впоследствие за много от тях става ясно, че нито са били глупави, нито незначителни, но това няма как изцяло да реабилитира ретроспективно цял един епизод. Така например, „магическите“ способности на Мейв изглеждат много по-логични тази седмица след въвеждането на системата „Cradle” като наративен агент. И макар в цялостен план сглобката да запазва научнофантастичния си характер, споменът за епизод 5 продължава да евтинее с привкус на кофти фентъзи.

Все пак, във “Phase Space” се случват и някои запомнящи се моменти от чисто сюжетна гледна точка. „Промененият Теди“ и видимият шок у Долорес, че действително всичко е въпрос на зададени параметри; репликата на Бернард „Pain is a program“; осъзнаването от страна на Мейв до каква степен собствената ѝ история е нещо конструирано – все елементи, които засилват темата за детерминизма и каква е онази неуловима есенция, която прави човека различен, дали има такава изобщо. Посред линията на служителите на „Делос“ пък, която продължава да е там просто за да можем да следим някакъв що-годе ясен таймлайн, Питър Абърнати бива прикован с метални болтове за кръстоподобен стол – чудовището на Франкенщайн и Иисус в едно, поредната фигура на андроид след Джеймс Делос, която бива сдвоявана с образи от митичен мащаб (макар и диалектиката при Делос да протича по-скоро по оста Франкенщайн-Луцифер). Друг силен момент е разговорът между Уилям и дъщеря му. Е ли домакин Грейс, съответно част от игрите на Форд, или все пак е оригиналът? Повярва ли ѝ наистина Уилям и беше ли репликата му за страха от слоновете своего рода тест? Какво означава предателството му спрямо тези различни контексти? Всичко това е подплатено с чудесна игра от страна на Ед Харис и Катя Херберс – едно от малкото истински трогващи взаимодействия между не-роботи в сериала. Фактът, че всъщност не сме сигурни дали наистина са такива, само затвърждава емоционалната натовареност на сцената.

Всичко останало настрана обаче, този епизод действително ще се запомни с началото и края си. Отварящата сцена изглежда като директно продължение на тази от първи епизод – стаята на разпита между Долорес и Бернард изглежда по същия начин, разговорът продължава, пропорциите на картината следват идентичен формат. Разкритието, че не Бернард разпитва Долорес, а точно обратното; че освен това Долорес явно се опитва да създаде домакин, който е точно копие на Арнолд – това както внася допълнителни нови възможности, така и ограничава много от наличните теории. Например, вече изглежда далеч по-вероятно, че събудилият се на плажа в началото на сезона Бернард да е именно Арнолд. Освен това, краят на епизода, в който Бернард преминава в подобната на Матрицата симулация на парка, ясно указва, че употребата на кинематографичния формат на заснемане е маркер за истории, развиващи се в Cradle – тоест, разпитът между Долорес/Форд и Бернард/Арнолд също се състои там. И разбира се – „голямата изненада“ около завръщането на Антъни Хопкинс, макар и засега само в отражението на виртуално пиано. Затварящата сцена надали е огромна изненада за когото и да е, но все пак дава някакви малко по-ясни рамки за интерпретиране на случващото се.

Сериалът успешно продължава да проблематизира въпроса, зададен от Долорес в началото на сезона: “What is real?“ В този смисъл остава концептуално верен на първия си сезон, но като че ли точно по този показател за вярност или прецизност (въпросната fidelity, за която бяха изпитвани както Делос, така и Бернард/Арнолд) изостава по отношение на сюжета си. В епизод 1 Бернард/Арнолд отговаря на въпроса на Долорес по следния начин: „That which is irreplaceable.” И макар Долорес да не му вярва напълно, сякаш метафората може да бъде приложена към артистичната самоличност на сериала: идеите в него, както и цялостната мистерия, продължават да са интересни, но естетическият отпечатък на отделните епизоди във втори сезон все така оставя впечатление за неточен артистичен превод.