True Blood, Seasons 1-5

Много време мина, откак Луизиана се превърна от люлката на декадентския аристократичен вампиризъм от Интервю с вампир в блатото на просташката white-trash кървава оргия в True Blood. Сериалът тъкмо навлиза в шестата си година и от първия му епизод през 2008-ма насам, доста неща са се променили. Концепция, персонажи, дори самата атмосфера – южняшкият вампиризъм премина през много метаморфози, някои за добро, други – не толкова, но е неоспорим факт, че в множество важни отношения отрочето на Алан Бол се намира на съвсем различно място от онова, от което започна. Съответно, време е да му ударим един обзор. Ще се постарая в този материал да няма твърде много спойлери, но не мога да гарантирам. Така или иначе, ще бъдат маркирани.

Култ, сатира, безмозъчно забавление, порнография, интриги, ужас, касапница. Много, и все верни критики могат да се кажат за True Blood, но едно е сигурно – сериалът е огромно явление в модерната телевизия. Алан Бол (Six Feet Under) не е случаен човек и в първия си сезон вампирската сага (базирана на поредицата романи за Суки Стакхаус на Шарлийн Харис) мигновено даде да се разбере, че няма да мине по екраните тихомълком. Простата концепция – вампирите, решили да се разкрият пред хората, защото в Япония най-накрая е бил разработен заместител на човешката кръв – е пречупена през множество призми. На първо място, фокусът на True Blood е малкото градче Бон Тамп, Луизиана. Люлката на най-жестоките предразсъдъци, расизъм и нетолерантност, югът на Щатите носи своя понякога брутален чар и при все жестоките си недъзи, все още крие някои от най-уникалните традиции и култура в западния свят. Нека прибавим към това факта, че още от времето на Ан Райс тази част от Америка е свързвана с декадентското обаяние на вампиризма. Също така, вампирската кръв е най-силният и пристрастяващ наркотик, който човечеството някога е срещало. А сега да надградим с алегорията за мразеното и неразбрано малцинство (слогани като „God Hates Fangs“ са меко казано лесни за дешифриране) и сегрегацията, която все още владее тази част от света. „Наши“ и „чужди“ е мотото на Юга, и термини като „fanger“, „vamper“ и други подобни обиди са само едната страна на монетата. Хората, които имат вземане-даване с вампири, веднага биват дамгосани с прозвището „fangbanger“, а самите вампири също не са на по-високо ниво, използвайки термини като „blood bag“, за да описват хората около себе си.

Което е още един туист в мрежата от внушения на True Blood. Алегорията с потиснатото малцинство, което се бори за правата си (в случая – чрез „The Vampire Rights League“), е обърната с главата надолу, защото въпросното малцинство е съставено от свръхсилни, свръхбързи и почти неубиваеми създания от историите на ужасите. Лесно е да си расист, сексист или хомофоб, но да мразиш вампири е опасно. И това слага още един пласт върху оригиналната концепция на сериала. Историята започва скоро след „излизането от ковчега“ (една от многото гей-алегории в сериала). Бил Комптън (Стивън Мойър) се завръща в родния си град Бон Тамп, за да си върне родната къща и да започне живот сред жителите, чиито семейства е познавал по времето на войната между Севера и Юга. Там той среща не само предразсъдъците и недоверието на провинциалното малко градче, но и странната келнерка Суки Стакхаус (Ана Пакуин), способна да чува мислите на всички около себе си, освен тези на вампирите. Скоро някой започва да убива жени, които са имали връзки с вампири, и Суки и Бил са въвлечени в интригата. Което, разбира се, ги въвлича и в шеметна любовна история, както си е редно.

Всеки сезон на True Blood има своя затворена централна история, но множество сюжетни линии преминават от сезон в сезон, докато не стигнат завършека си. Всеки следващ сезон също така въвежда нов свръхестествен елемент, защото вампирите са само една от нечовешките раси, които бродят сред сенките на света. Нови герои се появяват, а стари умират или се променят. Основният каст е много силен и първият сезон, бидейки най-фокусираната сюжетна арка, се занимава единствено с него. Като почнем от Суки и Бил, минем през най-добрата приятелка на Суки, вечно гневната Тара (Рутина Уизли), плиткоумния й брат Джейсън (Раян Куонтен), който мисли с оная си работа и има външността да си го позволи, минем през цяла кофа приятели и познати, които рано или късно ще имат важна роля… и стигнем до Ерик (Александър Скарсгард). Безскрупулният, циничен и самовлюбен вампирски „шериф на Област 5“ се явява началник на Бил в строгата вампирска йерархия, и той не се поколебава да използва властта си, за да се добере до Суки, която веднага събужда интереса му. Триъгълникът е налице, остава му само да започне да еволюира.

Тази именно еволюция често стои във фокуса на True Blood и е неизменно вплетена в основните сюжетни линии. Всички искат Суки, дори да нямат чувства към нея. Причините стават ясни с времето, но за Бил и Ерик това е война на не-живот и смърт. И именно в любовния триъгълник е едно от семената за пропадането на сериала. Защото броят конфигурации, които можеш да правиш с подобна конструкция е твърде малък и за шест сезона неизменно ще започнеш да циклиш. Множеството правила, свързани с вампирите, уменията им и свойствата на вампирската кръв допринасят известно разнообразие, но в основата си историята си остава тази на двама мъже, влюбени в една и съща жена, която не може да реши кой жребец да яхне (не, че не я разбирам де…). Резултатът? На зрителите на True Blood им е до такава степен втръснало от Суки и любовните й терзания, че почват да приветстват всяка нова сюжетна линия, само и само да прекарат повече време встрани от тъпата келнерка и двамата й ухажори.

За съжаление, това води до друг проблем. Още с втори сезон, сериалът започва да въвежда нови и нови герои. Някои са успешни, други не са, но малко по малко всеки тръгва по свой си път, развива своя история, а създателите на True Blood се вкопчват хищно във всяка една от тях и не я пускат. Така стигаме до трети сезон, който е всепризнат за най-слабия до момента. Там нито един епизод сам по себе си не придвижва сюжета и на йота, защото просто има твърде много сюжети за придвижване! На практика всеки герой вече има собствена линия и за да бъде всяка една покрита във всяка серия, действието в никоя от тях не мръдва твърде много за единия час, отреден седмично. Резултатът е тотално заблатяване и усещане за интензивен сапун, който страхотната атмосфера едва успява да компенсира. С времето сценаристите изглежда се осъзнаха, защото макар и въвеждането на нови персонажи да продължава с всеки нов сезон, голяма част от тях (пък и от старите), си взимат по ефектен и обикновено кървав начин (не и Суки, мамка й, тя е абсолютно безсмъртна…), което намалява сюжетната тежест поне донейде.

Вече неколкократно споменах атмосферата. Предполагам, че е станало ясно каква е стилистиката на сериала. Луизианският провинциализъм и блатната естетика са фон на брутална кървавост, която е едновременно стряскаща, но и умишлено бутафорна в експлицизма си (убийството на вампир с кол в сърцето например води до буквалното им ВЗРИВЯВАНЕ във фонтан от кръв и кожа). Също толкова директна е и сексуалността в сериала. True Blood се къпе в кръв и голотия и почти няма герой, който да не намазва (и от двете) минимум веднъж, а често и доста повече пъти. Разбира се, за шест сезона, това води до „всеки с всеки“ ефекта, но няма как, такова е проклятието на сериалите. Южняшкият акцент е разкошен, ако и не съвсем автентичен при някои от актьорите (Ана Пакуин е особено умилителна, при все, че с времето се подобрява), и въобще от гледането на всеки епизод имаш усещането, че ей сега ще почнат да те хапят комари и ще стъпиш в блато. Опънингът все още е един от най-качествените, които някога съм срещал в сериал. Песента Bad Things на кънтри певеца Джейс Евърет е блатен блус, на чийто фон виждаме кадри, смесващи религия, насилие, сексуалност и окултност в такъв зашеметяващ монтаж, че не ми е ясно как това нещо не спечели Еми, когато беше номинирано за наградата.

Специалните ефекти в сериала са едно от наистина големите попадения. HBO, както видяхме от Игра на тронове, може да си позволи много пари, а True Blood е сред успешните им заглавия. Същевременно обаче, вампирските умения и другите свръхестествени същества и ситуации в заглавието не изискват огромни компютърни ресурси. Голяма част от ефектите се състои от грим, декори и други подобни неща, локациите също са достатъчно камерни, за да не смучат финанси и по този начин сериалът може да си позволи не само спец-ефектите, когато са нужни – при свръх-скоростта на вампирите, трансформациите на върколаци и други подобни метаморфози и т.н. Това означава, че основната част от финансовият ресурс може да отиде там, където е нужна – в наемането на актьори. Кастът на True Blood има своите слаби страни, но те са най-вече вина на писателите. Почти няма човек, който да не е перфектен в ролята, в която е сложен, а много от тях – дори сред най-епизодичните образи – са абсолютна наслада за гледане (пример горе вдясно – келнерката Арлийн (Кери Престън), чието участие в основните сюжетни линии е абсолютно маломерно, но пък излъчването и поведението й на свястна луизианска простакеса е абсолютно неповторимо).

Музиката е сред най-страхотните елементи в заглавието, и предвид целите и фокуса му – няма как иначе. Блус, кънтри, „swamp rock“, понякога дори поп, на практика с изключение на няколко емблематични амбиент ефекта, целият саундтрак на True Blood е съставен от песни, с нови и нови попълнения всеки епизод. Финалните надписи винаги вървят на фона на някаква песен и ефектът често има за цел да шокира (представете си рок-версията на The Bear and the Maiden Fair от трети сезон на Игра на тронове и ще разберете какво имам предвид). Всъщност това с времето се превърна в символ на сериала и стабилна част от атмосферата на over the top насилие и шок-ефекти. Има нещо очарователно в това епизодът да свърши с поредното брутално убийство, литри кръв и черва пръснати по екрана, истеричен женски писък… и жизнерадостна поп-песен.

Злодеите са друг силен коз на True Blood. Всеки сезон носи нов тип противник, нова заплаха и нови проблеми във взаимоотношенията на героите. В първите два сезона противниците са загадка, която се разрешава бавно с времето, но в по-късните етапи те са просто интересни и оригинални. За съжаление това, в което сериалът се проваля, е изграждането на качествено усещане за древност у вампирите. Когато срещаме Ерик за пръв път, той е най-древното създание, с което сме се сблъсквали до момента. Над хиляда години живот, произход в толкова далечното минало, че той дори няма второ име (освен очевидно изфабрикуваното „Нортман“ поради викингските му корени). Във втори сезон се запознаваме и със създателя му, Годрик (Алан Хайд). Двойно по-стар и почти трансцедентен, той има изключително запомнящо се присъствие в сериала. Но като всичко друго в True Blood, древността на вампирите е само още един елемент, с който сценаристите да се гаврят, и в трети сезон срещаме Ръсел Еджингтън (Денис О’Хеър) – циничен нагъл тип, който има излъчването на провинциален богаташ-бабаит, което тотално не пасва на възрастта му, на над 3000 години. Не, че Ръсел не е герой за чудо и приказ, разбира се, но със същия успех можеше да е едва на век-два като Бил и образът би бил същият. Разбира се, това би било в конфликт с директната взаимовръзка между възраст и сила при вампирите.

За съжаление обаче, след бруталното падение на True Blood в трети сезон, сериалът така и не си възвръща качеството от първите два. Макар и четвърти и пети да са по-добри (не само от трети, но и един от друг), новите истории не съумяват да хванат зрителския интерес по начина, по който началото на сериала го прави, а новите герои и прилежащите им линии водят до интензивна незаинтересованост. Типичен пример за това е върколакът Алсид (Джо Манганиело), който започна като опит за нов любовен интерес на Суки и се превърна в ултра-мускулеста загуба на време със собствена сюжетна линия, свързана с върколашки глутници, борба за надмощие и други такива простотии, които не само нямат нищо общо с вървящите в момента основни сюжетни линии, но и просто. Не са. Интересни. Изобщо. Подобна е и ситуацията с всички истории, вървящи с брата на Суки, Джейсън, който в нито един момент не се учи от грешките си, не поумнява и не се променя. Дори за стандартите на True Blood, неговата роля просто е твърде тъпа и единствената ни утеха е, че малко по малко беше избутан на заден план.

Но няма как да избутаме на заден план всички излишни сюжетни линии, маловажни истории и ненужни герои. Сериалът в момента е до такава степен съставен от тях, че премахването им просто е невъзможно. След поредното масово клане на персонажи в края на пети сезон, шести има шанс да поправи този проблем, но е трудно човек да се отърве от усещането, че просто е твърде късно. True Blood трябваше да има съвсем различен трети сезон и след това да приключи най-късно в пети. Концепцията, която беше нова, оригинална, смела и очарователно нагла в първите сезони, с времето се превърна в досадна рутина, която не изглежда като да е податлива на поправка. И макар и все още да ми пука за някои от героите и да ми е интересно да видя как ще приключи историята им, количеството сапун е твърде много и сериалът не съумява да подходи към него със самоиронията, която му беше така присъща в началото.

И въпреки това, не мога да отрека, че очаквах новия сезон с нетърпение и изгледах първия му епизод с огромен кеф. Да, дал съм му ниска оценка, но някаква част от мен все още е очарована от кървавите секси приключения на Суки и компания в Бон Тамп и другаде (действието малко по малко се разпръсна доста надалеч, включително големите градове на САЩ). Пазя си блу-рей изданията на първите пет сезона и с голям кеф мисля да им направя едно масирано изглеждане когато стане ясно, че сме стигнали до края на историята. И същата тази частичка въодушевление ме кара да се надявам, че финалът – независимо дали ще дойде в този, или в следващия сезон (което е вероятно, предвид че Алан Бол напусна след пети) – ще си струва.