The Leftovers

Представете си, че в рамките на миг един от всеки петдесет ваши познати просто изчезне. Без предупреждение, без последващо обяснение какво се е случило, къде са се озовали всички. The Leftovers на Деймън Линделоф, един от създателите на Lost, е разказ за останките – онези 98% от световното население, които трябва да продължат да живеят след необясненото и необяснимо събитие с библейски мащаби, наречено Отпътуването.

Вторият сезон на сериала на HBO приключи съвсем скоро, а преди няколко дни беше обявено, че предаването е подновено за трети и последен. Първи сезон беше достатъчно силен, за да грабне здраво вниманието на подходящата аудитория, но вторите десет епизода издигнаха The Leftovers още по-нависоко и, макар рейтингът му да е нищожен, критиката масово припознава в него едно от най-забележителните събития в телевизията в момента.

The Leftovers наистина е забележителен и това се вижда още от началото му. Ако за момент се престорим, че масовият мистичен изход, случил се три години преди събитията от сериала, всъщност не се е състоял, то това е просто една семейна драма за фамилия от средната класа, живееща в малък град нейде из Северна Америка. Само че огромната дупка, оставена от внезапната загуба, е променила изцяло социалната и психологическата тъкан на света. Това не е просто семейна драма, а едно перманентно заравяне в най-дълбоките психологически рани, предизвикани от внезапната загуба, от постоянната болка и неспособността да се отърсиш от шока, да скърбиш, да кажеш сбогом. В този смисъл сериалът е освен всичко друго и прекрасна фантастика, нищо че нито веднъж не ни показва сцени, които са еднозначно фантастични. Тежката, осезаема липса и тектоничните ѝ отгласи са едновременно по-сюрреални и правдиви от почти всяка художествена картина на бъдещето.

Това алтернативно настояще определено е различно, макар и на повърхността си да не се отличава от познатото ни ежедневие. Още в първия епизод множество дребни детайли ни показват тези отлики, новата нормалност. Разбиранията за моралност са далеч по-разтегливи; рядкост са хората, чиято психика не е почти патологично засегната; драмата на едно семейство тук не е просто капсула насред равнодушното море на външния свят, тя е огледало, което отразява всяка една несподелена лична болка, една от хилядите, милиони счупени останки.

Въпросното семейство Харви на пръв поглед е останало цяло след Отпътуването (някои от жителите на Мъйпълтън, където се развива действието, са загубили по двама или дори трима близки роднини; в един от най-забавните моменти пък разбираме, че целият каст на сериала Напълно непознати е сред отпътувалите). Само привидно. Главният герой на сериала – Кевин Гарви, местният шериф – е изправен пред сериозни проблеми. Съпругата му Лори се е присъединила към енигматичен култ, чиито членове кръстосват града в бели дрехи, никога не продумват и дума, пушат цигара след цигара и не отместват обвинителен поглед от останалите хора, които всячески се опитват да забравят и да продължат напред. Двете му деца, разбираемо, се отчуждават все повече от него и от света, баща му се намира в лудница, тъй като гласове от отвъдното му „говорят“, а въпросният култ на Виновните останки намира все нови и нови начини да изкарва извън кожата им жителите на Мейпълтън. За капак на всичко Кевин се бори с тежки психологически проблеми, загуба на памет и моменти на необяснимо поведение.

Това не е сериал, който разчита на историята, за да ви вкопчи в себе си. Напротив, епизод след епизод The Leftovers прехвърля фокуса си върху различни герои и гледни точки. Зрителят постепенно свиква, че линията, която му е била толкова интересна в предишния епизод, ще остане на заден план в следващия, а може би изобщо няма да бъде видима. Герои, които първоначално изглеждат второстепенни, изведнъж излизат в окото на бурята и събират всичкото внимание върху себе си. Повествованието следва някакъв традиционен ритъм на завръзка и движение към развръзка, но всъщност нищо никога не получава крайно решение. Болката, скърбенето, постоянната борба за откриване на смисъл и причини за човешка свързаност са постоянно течение, което обединява елементите в едно цяло.

Трудно е изобщо да си помислиш, че някой може да сътвори успешна драматизация на това емоционално състояние, камо ли да я поддържа без спад, даже във възходяща траектория, в продължение на почти двадесет часа. The Leftovers ясно показва как се прави подобно нещо, а именно – с много, много смелост и много, много талант във всяко едно отношение. На първо място от сценарна гледна точка този сериал е своеобразен мастър клас. Гледането му оставя еквивалентно усещане както за антология от свързани, но стилистично крайно разнообразни и формално експериментаторски разкази, така и за неумолимото движение на огромен и тежък, но предварително добре обмислен роман.

Разбира се, това нямаше как да работи, ако не бяха налице също толкова прекрасно написани герои, които да фокусират действието, толкова много и толкова различни – цял архипелаг от болка („Никой човек не е остров.“, „Всеки човек е остров.“). И прекрасно изиграни, без съмнение – в този сериал просто няма празно от актьорска гледна точка: Джъстин Торо, Ейми Бренеман, Кари Куун, Маргарет Куали, Кристофър Екълстън, Ан Дауд, Лив Тайлър, толкова много страхотни изпълнения, които са такива именно заради идеалната сплав между сценарий, заснемане, правилен кастинг и актьорски умения.

Освен персонажите, другият тип котва, която прави The Leftovers загнездващ се в съзнанието и която дърпа напред този меко казано тежък за гледане сериал, са образите. Понякога са съвсем кратки сцени, понякога са мотиви, които се повтарят отново и отново, комбинации от звуци, цветове, жестомимики, оголени докрай емоции – забиват се в съзнанието и не спират да човъркат, също както патологиите на героите не им дават мира и на практика превръщат физически съвсем нормалния свят на сериала в пост-апокалиптична реалност. В това отношение много добре са нацелени тоналните преходи между сцени и епизоди, както и обединяващите ги мотиви – били те сюжетни или чисто стилистични, като например почти безупречния музикален съпровод, който успява естествено да примеси усещане за дълбока и лична меланхолия с на моменти библейска епичност.

Изписаното дотук важи както за първи, така и за втори сезон. Между двата обаче има съществена разлика. Ако първият не ви хареса, много е вероятно (но далеч не сигурно) това да стане и с втория. Ако обаче изгледате с желание първата половина, има също толкова голяма вероятност сезон две да ви отвее с качествения скок, който успява да извърши. Няма да разкривам нищо от историята, само ще се поклоня за невероятната смелост на създателите на сериала да действат по начина, който са избрали. Втори сезон не просто съумява да избяга от клопката на застоя и преизползването на работещи похвати, напротив, развива всичко започнато по още по-впечатляващи начини, като продължава и засилва тенденцията всеки следващ епизод да взима все по-неочаквани, но в крайна сметка удовлетворяващи завои. От всичко прочетено разбирам, че това далеч не е новост за почитателите на Lost, много зрители вероятно ще разпознаят, за добро или лошо, общи между двата сериала теми; аз лично пък се зарадвах неимоверно на страхотен жест към любимия ми Семейството Сопрано.

Надявам се е станало повече от ясно, че The Leftovers не е лек за гледане сериал, нито пък такъв, който ще се хареса масово. Едно прекрасно малко чудо е, че HBO се решиха да го продължат след отчайващите рейтинги, но пък чудото е по-скоро само малко именно защото става дума за точно тази телевизия. Много от идеите, ситуациите и импликациите им биха били разделителни линии за големи групи от зрители. Сериалът настойчиво избягва да даде обяснение за катастрофата в сърцевината на историята, вероятно няма да даде такова до самия край, но мистицизмът е винаги на една ръка разстояние. Чудесното в случая е, че дори в най-крайните подобни моменти интерпретацията винаги е отворена, винаги е отговорност на зрителя, ако въпросният има желанието и куража да се наеме с нея. Сериалите, които в един момент се опитват да вървят по тази изключително опасна и тънка линия, винаги си навличат гнева на много зрители (два известни примера са Семейство Сопрано и Бойна звезда Галактика). The Leftovers не просто поема по този път от един момент нататък, това пътуване през човешката психика е негова неотменна и жизнена част. Хубавото е, че нито за миг няма да ви позволи да вървите по него, без да си задавате въпроси и да съпреживявате с героите-останки, водещи неравна битка за оцеляване срещу самите себе си.