Humans

Какво би се случило, ако някой разработи сложен изкуствен интелект и реши да го облече в почти идеално скроена човешка опаковка? Този тъй често задаван в научната фантастика въпрос намира място и в Humans, в който антропоморфните роботи synths (съкратено от synthetic humanoids, за удобство ще ги наричам „синтове“ по-надолу) заемат най-различни роли в служба на хората – те са домашни и медицински помощници, служители във фирми и фабрики, кондуктори, продавачи, сексуални работници, чистачи…

Humans започва с представянето на едно обикновено английско семейство – Лора Хокинс (Катрин Паркинсън) твърде често пътува по работа и на съпруга ѝ Джо (Том Гудман-Хил) се пада тежката задача в нейно отсъствие да жонглира между работа и грижи за трите им деца. В един красив момент му писва и еднолично решава да купи робот, който да помага в домакинстването. И така, Хокинсови се сдобиват с чисто нов синт в лицето на красивата Анита (Джема Чан). И тъй като Humans не пропуска да зададе и другия любим въпрос на жанра, а именно „Kакво ще се случи, ако нещо (в случая специален код, създаден от гениален учен) позволи на част от тези роботи да мислят, чувстват и страдат, също като хора?“ – още в първия епизод зрителят разбира, че Анита всъщност е един от няколко специални робота със собствено съзнание. Tе, разбира се, биват преследвани от „злодеи“; сериалът проследява техните съдби, както и тези на хората, покрай тях.

На пръв поглед – нищо оригинално. И все пак Humans успя да ме спечели – уви, не толкова с разчепкването на темата за изкуствения интелект и съзнанието (в този аспект по-интересни ми бяха Западен свят и Ex Machina), колкото с това, че подробно разглежда ефекта, който масовото производство на подобни антропоморфни роботи би имал върху отделния индивид и семейството в частност, както и човешкото общество като цяло, но за това след малко.

Съзнанието на машината

Въпреки че проблемът с появата на мислещи и чувстващи синтове е основен сюжетен двигател, сериалът до момента сякаш не се опитва да се потопи кой знае колко дълбоко и да изследва акта на осъзнаване, както и евентуалните разлики между „събуден“ робот и човек. Осъзнатите синтове са ни показани като твърде близки с хората и с минимални изключения* разликите са чисто козметични. Тяхната личност се формира от предварително написания основен код, в комбинация с индивидуалните преживявания, и тъй като въпросът за душата изобщо не е повдиган в сериала, роботите със самосъзнание са почти идентични с хора, само дето кървят в синьо и могат да бъдат изключвани.

А синтовете все пак би трябвало да са мислещи и чувстващи машини. Една от сюжетните линии в първи сезон проследява историята на възрастния вдовец Джордж (Уилям Хърт), страдащ от загуба на паметта, за когото синтът Оди (Уил Тюдор, любимият ми, леко повреден, робот) е като неизчерпаем източник на спомени за починалата му съпруга. Тоест, един синт – без значение дали е осъзнат или не, е преди всичко склад за информация. Как тази „идеална памет“ обаче би влияла на осъзнатите роботи и какво отражение върху поведението им би имала тя? Могат ли да регулират спомените и да изтриват неприятните преживявания, ако решат? Не се ли претоварват с информация след определен период? По какъв начин заключването в човешко тяло и добавянето на човешки емоции би ограничило ИИ? Надявам се, че евентуалният трети сезон ще направи опит да разнищи най-малкото последния въпрос, покрай линията на изкуствения интелект V, създаден по модел на дъщерята на д-р Атина Мороу (Кери-Ан Мос).

Преди обаче да се впусна в описание на човешката страна, не мога да пропусна да похваля актьорите, които се справят забележително добре в това да изглеждат и да се държат като роботи – резултат не само на талант, но и на упорит труд*. Много ми хареса и че е помислено в подробни детайли – особено във визия, говор и движения – за разликата между неосъзнат робот и човек, както и между осъзнат и неосъзнат робот.

Хората в Humans

Ако решим да се фокусираме върху човешката страна на монетата, Humans може да предложи много повече, а семейство Хокинс спокойно да се разглежда като умален модел на обществото. С изключителен интерес следях развитието на взаимоотношенията в семейството, интеракцията им с роботите и промяната в гледните им точки.

Лора Хокинс е против присъствието на робот в семейството, защото се притеснява (както се оказва – с право), че ще „разбърка главите на децата“. Но предвид обстоятелствата, тя е принудена да даде шанс на Анита. Бързо обаче започва да се чувства изместена от идеалния робот, който сякаш се справя далеч по-успешно от нея в ролята на съпруга, домакиня и майка. Ревността постепенно отстъпва мястото си на тревога – Лора първа осъзнава, че техният синт не се държи като обикновен робот. Катрин Паркинсън, позната ни от ситуационната комедия IT Crowd, прави за мен една от най-силните роли в сериала, а съм още по-впечатлена от факта, че актрисата е започнала снимки едва няколко седмици след раждането на второто си дете.

Следват различни перипетии, които няма да разказвам, за да ви опазя от спойлери, но с течение на времето Лора възприема каузата на осъзнатите роботи присърце и дори е готова да ги защитава в съда, рискувайки безопасността на собственото си семейство. Тук много ми хареса как сериалът ясно заявява (не бива да забравяме, че все пак говорим за римейк на шведския сериал Real Humans и много от яките идеи идват именно оттам), че приемането на различните трябва да започне първо през законодателството – в случая създаване на прецедент, при който един робот да има право на процес, а не автоматично да бъде изключен и изпратен за скрап.

В началото най-голямата дъщеря Мати, подобно на майка си, се дразни на Анита, тъй като роботът отразява страховете ѝ за собственото несигурно бъдеще. Мати се чувства лично застрашена от роботите – с шеметното развитие на технологиите синтовете заемат все повече и повече работни места и тя вижда как съвсем скоро обществото няма да има нужда от нейните умения, тъй като поредният нов модел синт ще може идеално да върши тази работа безплатно. Съответно Мати не намира смисъл да полага усилия в училище и това се отразява и върху оценките ѝ. Опознавайки Анита и останалите осъзнати роботи обаче, Мати, рамо до рамо с майка си, започва да се бори за тяхното бъдеще, а познанията ѝ по програмиране я превръщат в ценен съюзник за каузата (а и показват, че само с консултиране по разни програмистки форуми, един лаик може да стигне много далече!).

Тоби е тийнейджър, който първоначално възприема Анита единствено като сексуален обект, но мераците му бързо са попарени и с това горе-долу ролята му в първи сезон е изчерпана. Във втори се сприятелява с Рени – момиче от училище, което, макар и човек, се преструва на синт, за да потисне семейните си проблеми. Носи светли сиво-сини лещи*, избягва да общува с хора, да показва емоции, дори да се храни на публично място. И тя далеч не е единствената с подобни отклонения. Оказва се, че не са малко случаите, в които впечатлителни деца и тийнейджъри са силно повлияни от съвършените роботи и се идентифицират с тях – особено при наличието на някаква емоционална травма. Едно от тези деца е най-малката дъщеря на семейство Хокинс – Софи. Тя бързо се привързва към Анита и под нейно влияние скоро започва да проявява доста притеснителни промени в характера и поведението си, като се стреми да подражава на Анита във всичко. Родителите на Софи са толкова притеснени за дъщеря си, че дори се консултират с психолог.

В началото Джо, също като сина си, не е безразличен към прелестите на Анита, но тя за него е преди всичко бездушен помощник, нещо като умна прахосмукачка. Въпреки че той е този, който настоява Анита да остане в дома им, с развитието на сериала започва да променя позицията си и в резултат на най-различни перипетии, към края на втори сезон вече е готов на крайности, само и само да опази децата от вредното влияние. И той далеч не е единственият, който има нещо против роботите – организират се масови протести срещу синтовете, особено след като се разчува, че един от тях е убил човек. Въпреки че роботите са буквално навсякъде, изникват цели квартали, по чиито улици и заведения е разрешено само за хора.

Лесно можем да видим, че историята за онеправданите и потиснати синтове е всъщност и критика на проблеми в обществото като класовите различия и емигрантските кризи. Подобно послание би могло да бъде крайно едностранчиво, предвид твърде позитивното представяне на роботите в първи сезон, но за щастие вторият сложи на масата и синт антагонист и с това показа, че нещата няма как да са черно-бели, а зрителя остави да се чуди за кого да „вика“ (макар че, разбира се, никой човек с всичкия си не би позволил случилото се във финала на втори сезон, но коя съм аз да съдя?).

Сериалът със сигурност не е идеален, но обрисува интересни проблеми, лесно приковава вниманието, като атмосфера приятно напомня епизод на Black Mirror, а някои от актьорите са наистина добри (и много красиви). И не е случайно, че първият сезон донесе на английския Channel 4 най-високите зрителски рейтинги от 1992 г. насам. Бъдещето на сериала обаче все още е неясно – третият сезон засега не е потвърден, въпреки че последният епизод беше излъчен още през декември 2016. Тъй като Humans е съвместна продукция с американския АМС, а премиерата на сериала отвъд океана е чак в средата февруари, вероятно изчакват да видят как ще се справи и там. Моята прогноза е, че феновете няма да останат разочаровани и ще получат така желания трети сезон, но предстои да разберем.