Игра на тронове, S06E06: Blood of my Blood

Ревюто съдържа спойлери за епизода!

За някои може да изглежда, че след убийствено емоционалния край на предния епизод, Игра на тронове няма как да вдигне летвата оттук нататък. И вероятно са прави! Отдавна предвижданата и елегантно навързана нишка на историята на Ходор беше уникално на всички нива изпълнение, което беляза високата точка в средата на сезона и успя поне донякъде да измие срама от безкрайно посредствените диалози и сюжет, в които един сериал-събитие си позволи да затъне след развода си с книжния оригинал. С шести епизод можеха следователно да се случат две неща. Или безумните разчиствания на персонажи, телепортации и предизвикващи гримаси реплики да продължат на пълни обороти и да докажат, че сериалът е изгубил всякаква тяга, а „Hold the Door“ е било отдавна замислено изключение – или все пак да видим нещо, което да придвижи сюжета в не изцяло налудничава посока.

За щастие, случи се по-скоро второто и надеждите на фендъма отново полетяха нагоре. Blood of my Blood успява да подбутне внимателно няколко отдавна застояли сюжетни линии, да вложи достатъчно благ фенфикшън и не на последно място да не убие никой любим герой, което за този сезон си е направо постижение. Заглавието на пръв поглед сочи към Денерис и дотраките, с които епизодът завършва в поредната от традиционните ѝ вече лидерски речи, този път насред пустинята и на гърба на Дрогон. За съжаление сцената не успява да създаде достатъчно емоционален заряд, отчасти заради лош монтаж на неособено впечатляващия глас на Майката на Драконите, Родената в Бурята и т.н., отчасти заради трийсетината дотраки пред нея, които вяло аплодират, отчасти поради факта, че вече гледахме далеч по-впечатляваща трактовка на същото, когато Денерис спечели армията си от Неопетнени два-три сезона назад във времето. Дори и без страсти и повсеместни нърдгазми обаче, този финал на епизода доста явно ни посочва накъде вървят нещата – краят на Мийринския батак е близо, със или без непохватно вкараните в текста хиляда кораба на Юрон. По-вероятно да е със, тъй като от Грейджоите друга файда в този сериал едва ли ще има.

Връщайки се обратно назад из епизода, в Blood of my Blood кръвната връзка от заглавието служи и като много по-широка идейна рамка. Две срещи на отдавна забравили се роднини са сред може би най-запомнящите се сцени в епизода. Сам Тарли се връща в очевидно най-готиния замък във Вестерос, родовото имение в Хорн Хил, очаквайки адът да му се изсипе на главата в лицето на баща му, военната легенда на Седемте кралства, Рандил Тарли. Джеймс Фокнър прави изключително силна роля, добавяйки още единица към кохортата много яки чичовци® в сериала. Погнусата, която дълбокият му глас, стиснатите устни и железните очи излъчват към Сам, успява за минути да „върне обратно назад“ (по D&D) цялото развитие, което синът му претърпя досега пред очите ни. Любимият на всички дебеланко винаги е бил смъртно уплашен от смазващото присъствие на баща си и се радвам, че сценаристите са избрали далеч по-реалистичния вариант Сам да се върне към своето мизерстващо и смутено аз, сблъскан отново с това присъствие. В крайна сметка каквото сме преживели като деца, остава с нас завинаги. Начинът, по който той спасява лице в края на своята част от епизода, е брилянтен – старият Сам не може да изчезне, но новият Сам също е още тук. Какво ще измислят за Гили в Староград, тепърва предстои да разберем.

Сам Тарли не е единственият герой, с чието развитие сценарият най-сетне събира смелост да се занимае в новия епизод. Сюжетната линия на Аря, момичето, което ту е никой, ту си е все така някой, най-накрая се измъква от лапите на безкрайното повторение и безкрайния бой с тояга. Кръвта вода не става, казва ни отново заглавието на епизода, и Аря в крайна сметка избира да остане Старк – възпитана като дете от безкрайно праведния си баща в абсолютна справедливост и в абсолютна отговорност за действията си, летвата, която кариерата на безстрастен убиец поставя пред нея, се оказва прекалено висока. Това, което сме преживели като деца, остава с нас завинаги. Брилянтните реплики на Лейди Крейн, които като по случайност насочват Аря към това решение, пиесата в пиесата, чийто автор възмутено мърмори, че всички недоразбрали Нед Старк, погледът, който Аря хвърля на себе си в огледалото, малко преди да се нарече „Милост“ – всичко това работи безпогрешно в един от най-добрите режисьорски етюди досега в сериала. И макар внезапната еволюция на момичето след целия батак покрай нея в последните сезон и половина да изглежда малко прекалено прибързана, то тази сцена е повече от добра компенсация, а основното усещане, което остава, е облекчение. Всички актьори в браавоската трупа оставят добро впечатление – къде с игра, къде с бюст – и намигането, което шоуто прави към себе си с този мета-коментар за слабото писане и омешаните роли на персонажите, е повече от задоволително. Единственото тъжно в цялата работа е, че тази прекрасна теория за Аря може и да не се окаже вярна в крайна сметка.

Кръвни връзки и развитие на персонажи виждаме и в Кралски чертог, където Марджери Тирел безапелационно се очертава като най-големия манипулатор в сериала. Подавайки Томен на Върховния септон (дори само мимиките на Джонатан Прайс творят чудеса с този иначе безкрайно неприятен – поне в сериала – герой!), тя не само обезсили бонуса с влияние, който Джейми и Церсей се опитаха да си спечелят, но и като че ли даде ясна заявка на Врабеца, че е най-добре да работи заедно с нея. Марджери остава герой-енигма, на който сериалът обръща доста повече внимание, отколкото книгата, което е обяснимо заради кастинга на великолепната Натали Дормър. Фината недоизказаност на нейните диалози както с Врабеца, така и с брат ѝ и с Томен, оставят достатъчно съмнение за това дали семейството и кръвта остават за нея на първо място, или безкрайната ѝ амбиция за власт ще пожертва всичко останало, включително позициите на гениалната ѝ баба-учителка. Междувременно сцената успява да осмее красиво Мейс Тирел, а самите Джейми и Церсей като че ли завършват един епизод от сюжетната си линия, доста интересно преобърнат спрямо романа – докато там глупостта на кралицата-майка я лишаваше един по един от верните ѝ хора и накрая успя да отчужди собствения си брат и любовник, тук Церсей сякаш е научила нещо от Срамния си поход и на практика озаптява далеч по-рязкото и несвойствено поведение на Джейми. По изключение този обрат се получава доста прилично на сценаристите, а най-добрата новина за феновете е финалът на цялото това фиаско в Кралски чертог, при който Джейми получава мисия в Речен пад. Заедно с изпусната реплика на стария Фрей (много як зъл чичо номер 2!) за Братството без знамена, всичко това ни говори само за едно – LADY STONEHEART! Или, разбира се, D&D си играят на зелен хайвер с нас.

Най-силното проявление на кръвната връзка обаче епизодът ни дава с новия най-мразен герой в сериала – бедния, непохватен и сакат Брандън Старк. Докато Мийра го влачи през ледената пустош, а ние недоумяваме какво пречи на Краля на Белите бродници просто да се телепортира до него и да му види сметката, през ума на Бран минават като на кинолента ключови моменти от историята на Вестерос, които за около двайсет секунди екранно време успяват да дадат материал за около двайсет теории. В най-интересния от тях виждаме Лудия крал, Ерис II Таргариен, който крещи „Burn them all!“ от трона си, докато неговите алхимици приготвят адски огън в подземията на двореца му. Само помислете за всички възможни обяснения, които фендъмът народи за половин ден досега! Първо, постоянните смени на картината между адския огън и Белите бродници, почти недвусмислено показват, че той е някакъв вид оръжие срещу тях. Дали обаче Ерис е знаел това, когато заповядва приготвянето му? Дали е полудял, подобно на Ходор, заради намесата на Бран с визия за опасността на север? Или ако не на Бран, може би на Триоката врана. Дали Бран вижда тази сцена като последен опит за предупреждение от Враната? Дали това са наследените от него спомени, защото Блъдрейвън има кръвна връзка с Ерис Таргариен, а знаем, че дарбата да виждаш миналото с дърветата минава през кръвната връзка? Дали всъщност Бран вижда през очите на дядо си Рикард Старк, отново чрез кръвната връзка, за което ни говори и заглавието? Каквито и да са отговорите на всичко това, ако въобще сериалът даде такива, ясно е, че появата на Лудия крал в тези сцени никак няма да е случайна. Ясно е също, че D&D с перверзна упоритост държат да покажат всеки случаен идиот в историята на поредицата, преди най-сетне да видим Регар!

И така, стигаме до вероятно най-шокиращата сцена в епизода, където семейният мотив намира финалното си проявление в стряскащото завръщане на всеобщия любимец Бенджен Старк, който спасява Мийра и Бран от сигурна смърт, размазвайки далеч по-успешно от явно доста нефелните Горски чеда една камара зомбита. Самият Бенджен разбира се е своего рода зомби, доказвайки максимата, че в рода Старк празно няма, но ако трябва да бъдем безкрайно честни, появата му – освен брутална deus ex machina – е най-вече детската мечта на Бениоф и Уайз да реализират някоя от любимите си теории в сериала. В истинския свят знаем, че Мартин изрично е посочил, че Coldhands, персонажът, който помага на Мийра и Бран в романа, всъщност не е Бенджен, така че случилото се в епизода е не толкова разкритие, колкото чиста проба фенфикшън.

Това разбира се не помрачава радостта ни от завръщането на един обичан персонаж и не обезценява достойнствата на епизода. Blood of my Blood е добра заявка, че Игра на тронове също се завръща на верния път и че можем да очакваме силна втора половина от сериала. Следващата седмица ще разберем!