Game of Thrones, Season 3: Episode 10 – Mhysa

Внимание: Долното съдържа спойлери за сюжета на епизода! Ако не сте го гледали, по-добре не четете!

Трети сезон на Игра на тронове приключи, при това по най-добрия възможен начин. След бруталния и окъпан в кръв девети епизод може би беше естествено да очакваме малко жизнеутвърждаващи баталии (кхъм), манифестация на ярко очертаното Зло и подобни повествователни сурогати. Е, Уайс и Бениов ни показаха, че „естествено“ няма, когато става дума за изкуство и въобще за човешки артефакти. Естественото се формира в главите ни – дали ще бъдем кучето на Павлов и ще ни го наслоят малко по малко във формата на клишета или ще разровим по-надълбоко, за да извадим смисъла със собствените си окървавени ръце, изборът е наш. Двамата двигатели на сериала определено са заложили на втория подход и сега берат плодовете на тази си смелост.

Десети епизод, а и целият сезон, бръква много надълбоко, за да изтръгне сърцевината смисъл, която да спои всички отделни части на цялото. Този стремеж към единение на сцените и мотивите го има поне от пети епизод насам (а вероятно и от преди него) и в Mhysa се издига до кресчендото, което с кънтежа си изпълва не просто финала, а целия сезон и сериал.

Веднага след края на епизода си направих труда да превъртя през всички сцени и да си надраскам една условна карта с взаимоотношенията в него. Скоро ми стана ясно, че това хич не е лесна задача. Буквално всяка от тези доста на брой сцени е обвързана по някакъв начин с поне една друга, бил този начин буквален или символен. Даже моята нескопосана и недовършена карта накрая беше подозрително заприличала на паяжина – достатъчно, за да привлече вниманието ми към полезната метафора (от метафорите няма как да се избяга; смисълът, колкото и добре построен да е, си остава обречен да бъде като пясъчните замъци на Ницше).

Центърът на паяжината – това, което свързва всички нишки, – е лесно разпознаваем. Историята на Бран за Готвача Плъх, който убил и поднесъл в блюдо на Краля собствения му син, а бащата изял принца и поискал добава – отломки смисъл от тази история изникват и на най-неочакваните места. Като започнем с директния преход към похапващия Лорд Фрей и Рууз Болтън и продължим към Рамзи и Теон – сцени, в които мотивът за разчленяващия плътта на синовете е най-силен; няма как да не минем през тези, където виждаме тялото на Роб, снадено с вълчата глава,  както и кутията с „любимата играчка на Теон“. Или пък насядалите около огъня войници на Фрей, които обсъждат обезглавяването на Сив вятър. Или пък Джейми, който се оглежда като в огледало в своята близначка и любима, и вижда цялата тежест на липсващата си ръка (или глава, или фалос) – той вече е никой, както в очите на Церсей, така и в тези на баща му, който сам признава, че ще направи най-доброто в името на семейството, а именно да погълне и обезличи собствените си деца. От него се носи зловоние на мърша, също като от прeименувания Теон, а може би скоро и от леглата на сър Елрик Сарсфийлд и сър Дезмънд Крейкхол. Но в чии ноздри миризмата е на мърша? Не и в тези на Бриен и Яра. Смисълът започва да изтича в множество от посоки през фино сито от метафори, метонимии и дори изцяло сетивна символика. В някакъв момент се очертава допълнителна важна нишка, когато са противопоставени благородническата и обикновената кръв, не веднъж и дваж: чрез разговора за фамилиите между Шае и Варис, чрез този за титлите между сър Давос и Гендри, чрез синьо-червеното небе зад Станис и Мелисандре… за да кулмнира развитието й (заедно с това на куп други) в сливането на Денерис с нейните припознали я деца.

Малко по малко получаваме две противоположни концепции за паяжината. Едната е паяжина, в която взаимодействията между хората са изначално дефектни и неравноправни. В нея бащите са готови да се отрекат от синовете си, а сестрите от братята си. Виждаме, че този вид паяжини винаги се разкъсват, защото едната страна на нишката опъва по-силно от другата. Дори когато го прави от прекомерна любов, както Церсей, на която й се иска Джофри завинаги да е останал част от нея. Или пък двата полюса са обвързани с други средоточия в паяжината, както Джон и Игрит, които наричат Дом различни места и хора и именно това скъсва нишката помежду им. Такава паяжина може бъде поддържана само с огромни жертви (и от редки видове паяци, които много добре разбират какво е да загубиш цялостта си); както казва Тирион ­– на мястото на всеки убит враг изникват двама нови.

Няколко плахи щриха загатват формата на другия вид; появяват се в сцените с Давос и Гендри, Яра, Сам, Гили, Бран, Джон Сняг. Това са героите, които постъпват обратно на Тантал и съхраняват собствената си кръв, дори когато се налага да впрегнат интуицията и прозорливостта си, за да прозрат жизнените връзки. Давос донякъде изкупва смъртта на сина си, като спасява Гендри, който, оказва се, е израснал близо до собствения му дом. Сам обявява, че братът на Джон, самият той съхранил Сам, е негов брат, а после напомня на майстер Емон (майстер, Гили, не господар), че Нощната стража е щит, който трябва да подслони всички хора, не само онези с правилните фамилии. Джон Сняг пък най-накрая се завръща у дома, където заклетите му братя го обграждат в кръг и го понасят на ръце.

Наченките на символизъм избуяват във финалната сцена, когато Денерис отказва да дари свободата на юнкай и им казва „Тя е ваша, винаги е била ваша, вземете я.“ А след това тя, която е прогонена от кралството й, която не може да има повече деца и чието семейство е било накълцано почти буквално на парчета, бива наречена Майка от хиляди. Тълпата я поема на ръцете си и я понася без усилия към своя център, а драконите, също нейни деца, политат нагоре, за да видим сцената от гледна точка над човешката. Синьото и оранжевото отново са в контраст, но този път геометрията на сцената подсказва хармония вместо противопоставяне. Концепцията за семейството, бащинството и майчинството, братството и сестринството, за кралете и готвачите им е забърсана настрани като поддала под собствената си тежест паяжина. Изпод нея се открива нещо различно – може би именно онзи щит, който пази всички хора с топла кръв във вените.

Горната интерпретация разбира се е само една от многото възможни. Колкото политически оцветена, толкова и психологически с всичките позовавания към разчленени тела и семейства, напълно в духа на класическите трагедии, от които трети сезон черпи без свян. Разплитането й по кой да е начин носи чисто интелектуално и сетивно удоволствие, с навързването на все повече нишки една за друга. Актът на тълкуване щеше да е кух обаче, ако парчетата, които са ни дадени, за да съшием гоблена, не бяха ценни сами по себе си. Чудесни актьорски изпълнения като във всеки епизод досега и много добре написани герои (с изключение може би на Яра, чиито действия, макар и цялостно съзвучни, не дойдоха по особено убедителен начин).

В този сезон видяхме страхотно развитие на един куп от тези персонажи, което поставя такава здрава основа за бъдещето развитие на сериала, че човек може лесно да се размечтае. Междувременно рейтингите растат главоломно, а Игра на тронове има огромния шанс в следващите няколко години да промени сериозно жанровия релеф на телевизията, не само в модерния, ами и в класическия смисъл.