Игра на тронове, S06E05: The Door

Ревюто съдържа спойлери за епизода!

Добре дошли за напълно неактуалния ни преглед на The Door, епизод, който отново отприщи реките от сълзи на чувствителните зрители и реките от подигравки и meme-та на по-нечувствителните. Аз, като кораво копеле с емоционален център, удържах очните си канали сухи, но безизразната физиономия едва прикриваше бурята от чувства вътре в мен.

Прекрасната колежка Aravala реши да бъде лошото момиче в тази статия (тя така си и изглежда), така че на мен се падна незавидната роля на добричкия мъж, който да каже какво му е харесало в The Door, има ли живот във френдзоната и да, мило, разбира се, че ще сготвя любимото ти ястие.

Измина една седмица и новата порция Игра на тронове се развихри безмилостно и даде предпоставки за сериозни обрати, емоционален край и напрегнато действие. Къде успя и къде се провали пети епизод предстои да разнищим в следващите абзаци.

Епизод четири заложи на зрелищно развитие по посока на сюжетната линия на Денерис. Този път акцентът безспорно пада върху случващото се с Бран. Преди да стигнем до него обаче, да маркираме набързо какво се случва с останалите герои.

Слабо представяне на сюжетната линия Санса – Петир Белиш. За мой ужас, историята заплашително започва да намирисва на сапунена опера.  Краткото им екранно време показа няколко неща. Санса от решителна жена отново стана обидена госпожица, а Петир едва с последната си реплика започна бледо да напомня за истинската си макиавелска същност.  Мотивацията за решенията и на двамата остана леко неубедителна.

На другия край на света, с Аря се случва горе-долу същото като в епизодите досега.  Този път обичайните редуващи се сцени на здрав пердах от девойката с тоягата и повтарянето на стандартния въпрос „А ти коя си?”, са разнообразени с трудна за изтърпяване средновековна пиеса. Сюжетът не прави сериозна крачка напред, но ни загатва доколко Аря е напреднала в уроците си по обезличаване.

В Пайк се състои решителен избор на нов владетел. Това само по себе си е чудесно като развитие. За съжаление, цялата дискусия изглеждаше претупана, вероятно за да се освободи време за основния акцент на епизода, който, както споменах, беше другаде.  Речите на претендентите бяха кратки, невъздействащи и далеч от убедителни.  Толкова важен момент заслужаваше повече дълбочина и енергия, с добра аргументация от страна на героите, а не бързо надприказване в стил anything you can do – I can do better.

Денерис и Джора се появяват набързо, въвлечени в кратък разговор, който е замислен като трогателен, но реализиран надве-натри като почти всичко в този епизод. Това може би е добре, защото едва ли остана човек, който се трогва от любовната мъка на стария рицар, мотив въртящ се в кръг от много време.

Къде всъщност беше силата на епизода?

Aravala

Аз не съм напълно съгласен с Aravala и също ще започна с откриващата сцена и сблъсъка между Санса и Петир Белиш. От една страна, гръбначното вещество на младата Старк продължава да се втвърдява, от друга, Белиш е дори по-впечатляващ от нея. Кутрето е натикан в глуха защита и като че ли за първи път истински притеснен, но успява да отърве кожата, да посее семенце съмнение в протежето си (защото Санса е именно такова) и на всичкото отгоре – майсторски да прикрие собствените си чувства. Въпреки очевидно фалшивите му думи колко ужасно съжалява и как не е знаел какво чудовище е Рамзи (тук даже някое от оцелелите вълчища би го хванало в лъжа), в коварното му сърце сякаш наистина има отломъче любов към Санса. Може би изкривено и прогнило, може би не достатъчно за да я постави над собствените си интереси, но го има.

Не мога да спомена Белиш и да пропусна другия Играч на неговото ниво, Варис. Инцидентно или не, двамата са доведени до точката на изпотяване в един същи епизод, като евнухът е поставен на място от чисто новата Червена жрица Кинвара (Аня Букщейн). Въпросната моментално би ме накарала да сменя религиозната си принадлежност и да се кланям на Бога на Светлината,  на Спагетеното чудовище или на градински маркуч от Практикер, стига тя да му е жрец. В случая, дамата със смразяваща усмивка разказва още по-смразяващи подробности около скопяването на обичания от всички ни Паяк.

В The Door получаваме и две дългоочаквани разкрития. Едното е свързано с произхода на Другите а.к.а Белите бродници. Макар доста неща все още да не ясни, на зрителите е предоставено голямо парче от зомби-пъзела. За феновете на книгите това развитие едва ли е чак голяма изненада, но няма как да не сме доволни, че още една завеса падна. Бих мръннал за използвания начин, но се разбрахме, че мрънкането го бях оставил на Aravala.

Второто разкритие е наглед значително по-маловажно, но се явява емоционалният център на епизода. Предупреждавам, че следва сериозно спойлерче.

Разбираме защо Ходор е Ходор. Тоест, как симпатичният, дебеличък Уилис се превръща в симпатичния, едричък Ходор. За да го разберем обаче, се налага той да загине, а смъртта му е може би най-затрогващата сред пороя от трупове дотук. Да, беше ми ужасно тъжно. Личи си, че тук е пипал Мартин и съдбата на гиганта е писана от предачки с вкус към драматично-героичното. Специално отбелязвам краткото, но гениално изпълнение на Сам Коулман като младия Ходор, той почти собственоръчно изнася сцената на гърба си.

Сбогом, великане, ще липсваш…

Ordo Malleus