American Horror Story: Roanoke

Когато през далечната 2011 семейство Хармън се нанесе в новия си дом в Лос Анджелис, който малко по-късно щеше вече да се нарича Къщата на убийствата, American Horror Story внезапно се превърна в нещо дотогава нечувано на малкия екран – наелектризиращ, смел и амбициозен хорър, който не жали героите си. Да, както може да се очаква от Райън Мърфи, шоуто беше разхвърляно, тромаво и на моменти се опитваше да е повече от това, което е. Но със сигурност успя да покаже, че хорърът все пак може да работи и в рамката на продължителен наратив, а не само под формата на единичен филм, която беше започнала да става доста предвидима и изтъркана. Че ако дадеш на героите си достатъчно време и достатъчно въже, те в крайна сметка ще се обесят сами и то по неочаквани и смущаващи начини.

Макар и несъвършен, Murder House беше истинско произведение на изкуството, амбициозен, красив и опасен. За съжаление, тези първи стъпки на Мърфи в полето на хоръра останаха и най-добрите му, тъй като в следващите сезони от франчайза качеството на поредицата се сгромоляса по-бързо от жилищна сграда ново строителство. Asylum се пукаше по шевовете от сюжетни линии, герои и теми, предостатъчни за запълването на цял сериал, Coven се разпадна от безбройните си противоречия, Freak Show страдаше от тежко пренаселване с персонажи (и необяснимите им арки), а Hotel дразнещо и безсрамно мастурбираше с хорър естетика, напомняща видео на Evanescence. Тази низходяща спирала в крайна сметка ни доведе до Roanoke – шестият сезон на AHS, който изненадващо върна сериала обратно към корените му, с ново семейство, нанасящо се в нова къща и борещо се с демоните в нея.

При положение че всички сезони са ситуирани в една и съща вселена и метафизичните правила в нея остават малко или много непроменени, ще се съсредоточа върху хоръра – или по-скоро оплескването на въпросния – в Roanoke, в сравнение с Murder House. Излишно е да казвам, че няма да ви пестя спойлери. Изгледах сезона само от ненавист, държейки да видя до какво дъно може да задълбае Мърфи в опитите си да разкаже свежа история, но докато го гледах, стигнах до немалко мъдри мисли за природата на хоръра като жанр.

Да гледаш как някой бърка почти във всичко е по някакъв особен начин катартично. Ето защо… ви очаква истински хейт-фест. Закопчавайте коланите, защото жлъч ще лети буквално НАВСЯКЪДЕ. (И отново – ще е пълно със спойлери!)

Причината изобщо да сметна Roanoke за интересен, когато се отдадох на ежегодния си навик да видя първите три епизода от новия сезон на AHS, за да реша дали ще гледам останалите или не, е всъщност причината той да е изначално мъртвороден. Имам предвид концепцията на сезона – да бъде нещо като нискобюджетно реалити шоу, изпълнено с възстановки и глас зад камера от страна на семейство Милър, които описват своето оцеляване сред свръхестествени опасности. Може би това звучи като интересна идея на пръв поглед, но на практика противоречи на най-основния и съществен елемент от хоръра – несигурността. За да предизвика ужас, или дори лек дискомфорт или тревога, една творба трябва да знае как да оставя съдбата на героите си висяща. Несигурността за нечие оцеляване е това, което създава напрежение – основната емоционална струна, която трябва да бъде натегната, за да те преведе от началото на хорър творбата до самия ѝ край. Ако изобщо има причина за зрителя да не отлепи очи от екрана за дори една секунда, то това е тази причина.

При Murder House това се получава относително лесно, защото той си играе с добре познати тропи и знае какви очаквания да поставя. В него Мърфи сякаш разбира как ритъмът работи, за да увеличава напрежението. Има една сдържаност, която позволява героите – и на свой ред зрителите – да запазят надеждата си, докато семейство Хармън се съпротивлява на опитите на своя демоничен дом да ги добави към редиците си от пленени души. До самия край сезонът запазва възможността някой да поеме ролята на оцелелия – и всъщност причината Murder House да бъде толкова радикален е именно в това, че унищожението на семейството в крайна сметка се оказва пълно. Това е важно за тяхната сюжетна рамка, защото в пълното унищожение се заключава и изкуплението им – семейството е разказано през фасетите на това колко нефункционално и разнебитено е то отвътре и цялата причина да се преместят в Лос Анджелис е именно надеждата им за ново начало.

Roanoke тръгва по подобен път – Шелби и Мат Милър си търсят ново място за живот в колониална ферма, за да се отърсят от трагедията на спонтанния аборт на нероденото им дете. Но ключовата разлика с първия сезон се крие в това, че тази ядка на тяхната история бързо бива забравена. Мърфи не се занимава с това да изследва психологията на героите си, нито да запази тематична свързаност с началото. Вместо това фокусът бързо се измества към идеята за реалити шоуто – едно бясно завъртане на възстановки и документални спомени, които още от първия епизод ясно говорят, че до края всички оцеляват. От първия шибан епизод! Няма никаква опасност за никой от главните герои. Основното правило на хоръра е нарушено.

Дори когато Roanoke приключи с формата на реалити шоу някъде по средата на сезона и имаше възможността (а очевидно и моралното задължение) да разкара тази сигурност за съдбата на героите с иначе тъпата идея за второ реалити, това не се случи. Мърфи очевидно е имал силното желание да ни предостави само и единствено кървава оргия. Всички оцелели от оригиналната история идват заедно с актьорите от възстановката за празненство по време на кървава луна, когато естествено духовете са най-опасни. Шоуто в този момент си позволява драматично да обяви, че само един човек ще оцелее след предстоящите събития. Всякакво чувство за финес и въздържание явно е напуснало Мърфи, за сметка на убийства, кръв и смърт – тоест, пълно неразбиране на това какво всъщност е нещото, което позволява на хоръра като жанр да ужасява.

Никак не помага и фактът, че сезонът е заснет потресаващо. Възможно най-лошите ъгли, характерни за реалити формата, shaky cam (с тонове инфрачервена зеленилка от нощните сцени) и покъртителен монтаж. В само една минута (!) операторите успяват да набутат над десет кадъра, като повечето от тях са по около пет секунди. Пет секунди, в които очите ти трябва да маркират хората и обектите по екрана. После всичко се преобръща без капка логика и елегантност. Докато се окопитите – отново нов кадър и нов ъгъл. На фона на цялата тази перверзия, монтажът страда и от крайно случайни промени в качеството на картината – статични HD декори се сменят с видео от телефон, с GoPro или с ръчна камера.

Прекрасните разляти кадри от Murder House, в които Мърфи влагаше необходимото внимание да потопи зрителите, предизвиквайки страх и съспенс, са си взели последно сбогом. Монтажът в първия сезон, дори където все пак имаше кратки кадри, беше далеч по-интелигентен в местенето на фокуса. Всъщност не че това е някакво особено умение. По-скоро е задължително условие, за да правиш изобщо кино. Но ето че Мърфи явно е забравил тази аксиома и в резултат Roanoke е точно толкова негледаем, колкото някой от Transformers филмите.

#пригответесихапчетатазаглавоболие #добреченяма3D

Обратно към историята и към досадния спойлер, който шоуто изсипва по средата на сезона. Знаейки, че всеки главен герой без един ще умре до края, ни остава доста малко материал за емоционална обвързаност и фокусът е по-скоро върху това в какъв ред ще си вземат останалите и кой ще е щастливият последен (ама наистина последен този път) оцелял. Всъщност дори това би могло да бъде забавно, ако Раян Мърфи беше обърнал някакво внимание на развитието на героите… но не. Дори това се проваля гръмко в Roanoke.

Има си причина защо повечето хоръри се съсредоточават върху малки групи хора, нападнати от нечестивите сили – млади двойки, хванати в крачка, семейства, тероризирани в собствения си дом, сплотена група приятели, чието търсене на тръпка ги довежда до ужаси, кръв и чудовища. Просто историята има нужда от време, за да обрисува основните характеристики на героите – мечти, тревоги, страхове, склонности, – за да може да има някакъв залог за оцеляването им, когато всичко тръгне надолу. Зрителите трябва да могат да виждат човешкото в героя. Да му симпатизират, ако не директно да се идентифицират с него. Трябва да могат да се страхуват за него. Да са на нокти. Да стискат зъби, когато напрежението около героя се покачва.

Това не убягва на Murder House. Основните герои са точно шест на брой и първите няколко епизода прекарват достатъчно време да се занимават единствено с тях – кои са, какво им тежи в живота и за какво се бори всеки от тях. Едва по-късно Мърфи въвежда останалите играчи на сцената, които оформят конфликта в наратива. Всичко това се случва в рамките на дванадесет епизода.

Нека сравним със ситуацията в Roanoke. Там има десет герои и обърнете внимание, че трима от тях прекарват половината сезон да се правят на Милър във възстановките, т.е. нямат никакво собствено развитие. Самите Милър виждаме единствено в документалните части и в гласа зад камерата – статично и в експозиции, докато физическите им реакции и поведение остават невидяни в историята, която възстановките разказват. Няма връзка между тяло и личност. На практика в половината сезон няма истински хора, а там където всичко е изкуствено, няма тръпка и ужас. Хорърът има нужда от честност, истина и уязвимост – които получаваме чак когато Милър и актьорите им се събират заедно във фермата, но на този етап това изглежда прекалено закъсняло. Това, между другото, важи и за второстепенните персонажи. Не само че са много на брой, но и Мърфи толкова силно държи да изгражда споделената си вселена и да препраща към минали сезони, че изобщо не успява да впише историите на тези герои в основната. Всички сюжетни линии на предишни жертви на къщата се усещат в най-добрия случай като бегло засегнати, а в най-лошия – като изцяло излишни и провлачени, тъй като нарушават ритъма.

В крайна сметка се оказваме насред история, която се самоповтаря и самопредъвква – като зле скроена препратка към Groundhog‘s Day, но без грам амбиция за размисли върху живота и лични самоосъзнавания. Няма нито един изненадващ момент. Дори стрясканиците едва забързват пулса. Не познаваме героите и не ни пука изобщо какво ще стане с тях. Те в крайна сметка са единствено в ролите на обезобразени трупове в очакване Мърфи да ги набучи на някакви железа всеки следващ момент (и да, смъртта е точно толкова фалическа).

Само и единствено кръв. Обвивката на хоръра без нищо от смисъла му. Опитвайки се да говори за фалша на реалити телевизията, American Horror Story: Roanoke сам по себе си превръща във фалш – куха и скучна история. Хорър без капка страх.