Автор: Стивън Бакстър, Тери Пратчет
Издава: Harper, Doubleday

Ревю: Рандъм

Когато за първи път прочетох за Тhe Long Earth, идеята за сътрудничеството между Тери Пратчет и автора на твърда НФ Стивън Бакстър ми се стори малко странна. Сигурен съм, че подобна е била реакцията и на доста други. След като вече прочетох книгата, със задоволство си давам сметка, че опасенията ми са били напълно неоснователни. Този тандем вече дори ми се струва напълно естествен и удачен. Поредицата за Света на Диска, освен всичко останало, е една от най-мащабните арени за художествена мисловна експериментация, независимо дали става дума за технология, общество, изкуство, или нещо друго. Стивън Бакстър пък разполага с необходимия ноу-хау, за да издигне светостроителните умения и страст на Пратчет до ново ниво – научната фантастика и характерното за нея по-стриктно придържане към мимезиса. За щастие, общото им творение се е получило повече от добре.

В близкото бъдеще животът, какъвто го познаваме, е променен драматично от внезапно и невероятно откритие. Едва часове след като планът на апарата за „престъпване“ на Уилис Линзи е публикуван в youtube, деца от къде ли не се залавят със сглобяването на малката джаджа, използвайки части, закупени от местни железарии (и не забравяйте горивоподаващия картоф!). След това, с натискането на един нищо и никакъв ключ, те престъпват на друга Земя! Оказва се, че съществуват стотици хиляди алтернативни светове, на изток и на запад от нашия, и от тях ни дели по-малко от мисъл разстояние. Още по-невероятното откритие е, че на нито една от тези планети няма каквито и да е хора! От този момент нататък светът бива променен безвъзвратно. От Отправната Земя се надига нова вълна от изследователи и колонизатори. Изведнъж пространството и ресурсите са достатъчни за всички. Време за промяна в парадигмите! Световните икономики се задъхват, докато населенията на повечето страни се процеждат по продължение на Дългата Земя, терористи и крадци заучават как да пристъпват във всяка сграда сякаш от нищото, глобализацията придобива съвсем нов смисъл, семейства биват разсечени на две, когато деца, лишени от късмет и способността да престъпват, се оказват изоставени от родителите си, заразени с пионерския дух.

Няколко години след епохалното откритие Джошуа – млад мъж, който трудно понася чуждата компания и прикрива уменията си на „естествен престъпвач“ – е вербуван отчасти против волята му от копорация Блак, за да изследва Височините („the High Meggers“) – световете отвъд познатите версии на Земята. На сцената се появява Лобсанг, новият пряк началник на Джошуа. Лобсанг си е извоювал пред съд правото да се нарича човек, какъвто той не е в най-стриктния смисъл на думата. Някога тибетски монтьор на мотоциклети, Лобсанг е бил прероден в един от суперкомптюрите на MIT и вероятно вече е най-интелигентното разумно същество на Земята, а освен това и пълен партньор в корпорация Блак. Нещо странно се случва във Височините и Джошуа и Лобсанг ще трябва бързо да разгадаят мистерията. За да стигнат дотам обаче, ще трябва да престъпят през стотици хиляди Земи…

The Long Earth е сравнително кратка и се чете изключително бързо. Причината за това е, мисля си, че Пратчет и Бакстър майсторски са превърнали романа си във високооктанов генератор на идеи. Светът, който са създали с въображенията си, предлага толкова много странни възможности, че това го прави идеален за развихряне на най-интересния тип научно-фантастични хипотези. Чели сме много за мрачното бъдеще. Как би се развило човечеството обаче, ако всъщност за всеки има достатъчно от всичко? Какви ще са социалните и технологични последици от подобна промяна в правилата на играта? Къде е мястото ни като вид в цялостната карта на една на пръв поглед безкрайна мултивселена? Такива въпроси занимават Бакстър и Пратчет, като и двамата ги задават многократно по време на пътуването на героите през Дългата Земя. Някои от тях са заложени в описанието на многобройните колонии и предни постове на цивилизацията, поникнала в алтернативните реалности, други в случващото се на добрата стара Отправна Земя. Има много смисъл в това наименование: „отправна“ (datum в оригинала). Тоест, някаква кота нула, спрямо която всичко друго бива измервано и оценявано. В това прилагателно е залегнала една от основополагащите концепции на научната фантастика – използването на познатото с цел да бъде осмислено новото и странното. Авторите използват този принцип с пълни шепи и по много начини. В това се крие и най-хубавото качество на The Long Earth – книгата не просто те пренася на различни светове, а те отвежда в също толкова много идейни полета и те превежда през тях.

Темите, засегнати в романа, са многобройни, но могат да бъдат сравнително лесно групирани в няколко груби множества. Най-важни са, разбира се, последиците за обществото след появата на неочаквания рог на изобилието. С явлението на Дългата Земя милиони хора изведнъж се оказват свободни от икономическо робство, вече могат съвсем спокойно да започнат нов живот на друга Земя. Не особено изненадващо, тези, които избират да останат, освен неспособните да престъпват, са богатите. И макар някои от най-лошите поведенчески модели да биват повторени за пореден път в новите колонии, авторите подсказват с оптимизъм, че подобни ретроградни стратегии ще бъдат естествено изкоренени с времето. Насред богатството от нови възможности хората могат да се освободят не само финансово, но и да бъдат сами архитекти на живота си. Когато работодателите и управляващите вече не могат да монополизират наличните ресурси, човек може да направи наистина всичко, нужен е само кураж за първата стъпка и достатъчно интелигентност, за да бъде стъпката умна.  В този Нов Свят обаче да си умен означава нещо много повече. Може да означава „смел“, „умел“, „любопитен“, „трудолюбив“, „добър лидер“, „добър човек“… Завръщането на хората към богатството на природата изисква от тях да работят в екип, да ценят останалите и да разчитат един на друг. В колониите най-развитото умение или професията се прикрепят към първото ти име като нова фамилия, защото имената отново се нуждаят от древните си сили в този нов, много по-непосредствен свят.

Междувременно на Отправната Земя назрява бунт, захранван от разкриващите се по-грозни черти на човешката природа. Но всяка революция в мисленето трябва да премине през своите родилни мъки. Пратчет и Бакстър изследват тези проблеми и новата обществена етика на Дългата Земя чрез сериозно количество второстепенни герои, показвайки ни моменти от новите им животи, доброто наред с лошото. На места рязкото прескачане между множеството гледни точки е леко тромаво и на пръв поглед безцелно, но на по-късен етап тези нишки са сплетени относително добре.

В книгата е обърнато голямо внимание и на темата за биоразнообразието. Неизбежно мисълта за незначителността на хората спрямо безкрайното платно на Дългата Земя се промъква в съзнанието на четящия. Версиите на синята ни планета са милиони (някои от тях по-скоро зелени, някои без каквато и да е вода), но хомо сапиенс има върху само една от тях – сякаш сме някаква пренебрежима статистическа грешка сред морето от възможности. Въпреки това, в алтернативните светове са еволюирали многобройни не по-малко интересни форми на живот и Джошуа и Лобсанг се натъкват на много от тях по време на експедицията си. Това по естествен начин навежда на куп мисли. Съществуват ли природни универсалии (като изключим очевидния факт, че във водата винаги дебнат крокодили!) и колко точно значимо може да бъде зараждането на нов вид? Друг логичен въпрос надига глава на фона на тези необятни мащаби и многоизмерни проблеми: безсмислено ли е съществуването ни или зад него се крие някаква цел? The Long Earth не претендира да разполага с отговорите на подобни големи въпроси, по-скоро се стреми да ги постави на масата за дискусия, каквато трябва да е амбицията на всяка добра НФ история. Подобен въпрос със сигурност не е изолиран и сам за себе си; напротив, няма как да не е неразривно свързан с много други. Като например, какви точно са критериите за това да бъдеш човек? Как бихме разпознали истински разумно същество или ИИ, и как би изглеждало еволюиралото съзнание на бъдещето? Както и разбира се един от сърцевинните въпроси за научно-фантастична история с паралелни светове: съществува ли интерфейс между съзнанието и материята, който задава формата на квантовата вселена? Насред това изобилие от прекрасни идеи е втъкана една от по-любимите теми на Пратчет – фактът, че хората често са твърде скучни, за да забележат чудесата, случващи се около тях. Мисля си дори, че този фундаментално Пратчетов мотив заслужава собствено име. За съжаление музата не е особена услужлива и се зартуднявам да предложа еквивалент на английското inattentional dullness от оригиналното ревю.

Книгата обаче разказва също така за хората, които оценяват тези чудеса и активно се опитват да ги разберат. Мисля, че любопитството и мъдростта са две от качествата, които са най-ценени от Пратчет (може би и от Бакстър, но не съм чел достатъчно от него, за да имам мнение). Информирано любопитство е може би добро име за този комплекс от черти. Именно това е отношението, с което Джошуа и Лобсанг изследват Дългата Земя и многобройните разклонения, разкрили се пред расата ни. Най-мощният двигател на това често спекулативно изследователство е Лобсанг, който винаги задава въпроси (понякога толкова много, че зазвучава като обикновен повествователен механизъм, чиято основна цел е да бълва НФ идеи; през повечето време обаче е просто страхотен). Решението на авторите да го дарят с тибетски произход е прекрасно – най-могъщото съзнание в цялата човешка цивилизация изповядва будизъм! С големите възможности идват и големите отговорности, както и скромността, струва ми се. Освен с Лобсанг книгата може да се похвали още с котка, която лови мишки в съответствие с будистките предписания („Адаптирана за неангажиращи разговори, поговорки, обезопасяване на гризачи и случайни мохабети с тридесет и един процента уклон към сарказъм“), яздещи Харли Дейвидсън, слушащи рок, стрелящи изкусно, цитиращи Кийтс монахини, както и една Уикипедия, обхващаща светове и направена изцяло от песен. Също тролове, елфи и аборигенни песенни пътеки.

Вероятно си струва да инвестирате времето си в The Long Earth дори само заради широтата на концептуалните й хоризонти. Другите й качества включват епиграматичния гений на Пратчет и способността му да обрисува жив характер в един-единствен параграф. Книгата е доста остроумна на места, макар и не твърде смешна, далеч не толкова колкото останалите романи на Пратчет. Но и не мисля, че трябваше да бъде такава. Бакстър също блести с научния си усет и ерудицията си. Благодарение на това научно-фантастичните идеи в романа се усещат като истински такива. Впечатли ме и диапазонът на теми, интегрирани в историята: намират място квантова механика, embodied cognition (много ще съм благодарен, ако се намери някой да ме светне дали и как се превежда това на български), ИИ, различни видове инженерство, дори някои идеи за бъдещето на космическите полети, въпреки че естеството на Дългата Земя на пръв поглед обезсмисля тази дълбоко залегнала НФ мечта. Наистина, повечето от тях не са разгледани в детайли и дребните късчета на точно тази Технологиада не са във фокуса на историята, като в роман на Рейнолдс, Кларк или Брин. Въпреки това, The Long Earth e качествена научна фантастика.

Книгата има и минусите си. Много повествователни нишки сякаш са сравнително излишни за сюжета, макар да обслужват определени цели като носители на важни идеи. Много от преходите между гледните точки са грубовати и диалогът често е малко непохватен и твърде обяснителен. Героите също не са твърде убедително построени. Има няколко силни сцени на сближаване между Джошуа и Лобсанг, но те като че ли са по-скоро изключение от цялостната картина. Останалите герои са откровено двуизмерни. Колкото и добър да е Пратчет в блиц-характеризацията, няколко параграфа не стигат, за да поставят читателя в чуждата глава. Книгата е силна с идеите си, не толкова със сюжета и героите си, с това би се изчерпила рецензията ми от едно изречение. Също така, в морето от идеи, през което плава The Long Earth, се спотайва донейде аморфното усещане, че много не е разказано и развито до пълния му потенциал. За щастие, авторите планират поне още две продължения. Дори обаче да си останем само с тази самостоятелна книга, това няма да намали удовлетворението ми, че съм я прочел. Романът е автентична НФ, която служи с плам на онази велика жанрова функция – да разтваря съзнанието и да пробужда въображението, предизвиквайки го.

>Ето и линк към разговор с двамата автори.<

Оценка: 7.5/10