TBOSДа издадеш 92-минутно чудовище като The Book of Souls във времена, когато продажбите на албуми вървят стремително надолу, може да означава две неща: или имаш нещо да доказваш, или си с огромни топки и просто не ти пука. В случая с Iron Maiden отговорът е повече от ясен. След почти 40 години на музикалната сцена, групата отдавна е сътворила история и е създала наследство, което се дава и ще продължава да се дава като пример за качествен хеви метъл.

За разлика от много други групи обаче, Maiden така и не спряха да се развиват в музикално отношение и да търсят нови хоризонти. Дори да не ви допадат прогресив влиянията, които навлязоха в музиката им през втория период на Брус Дикинсън (и достигнаха кулминацията си в A Matter of Life and Death и The Final Frontier), няма как да отречете, че всеки следващ албум е различен и надгражда идеите на предходните записи.

The Book of Souls не прави изключение, като същевременно успява да е много по-лесен за възприемане от двата гореспоменати записа. Причината донякъде е и във факта, че в музикално отношение The Book of Souls е своеобразно обобщение на цялото творчество на групата. Има ги бързите, галопиращи парчета (Speed of Light, Death or Glory) и епиките (If Eternity Should Fail и Shadows of The Valley), които ще допаднат на изпитващите носталгия по 80-те години на отминалия век,  има ги и дългите и разточителни композиции, които ще зарадват феновете на прогресив метъла (The Red and The Black, едноименната The Book of Souls и абсолютно размазващата Empire of the Clouds), а над всички е гласът на Брус Дикинсън, който за пореден път демонстрира защо e един от най-уважаваните и разпознаваеми гласове в рока. Освен споменатите вече парчета, в The Book of Souls е и една от най-тъжните и същевременно прекрасни песни на Iron Maiden – Tears of A Clown, посветена на покойния Робин Уилямс. Струва си да отбележа и, че в чисто технически аспект, това е един от най-добре продуцираните и звучащи записи на групата (кхъм, Judas Priest, кхъм…).

Все пак бидейки сътворен от хора, шестнадесетият албум на групата не е изцяло съвършен – за пореден път след завръщането на Брус Дикинсън зад микрофона, Iron Maiden са избрали най-скучната композиция за първи сингъл и видеоклип. Да, Speed of Light е по-добра от The Wicker Man (Brave New World, 2000 г.), Wildest Dream (Dance of Death, 2003 г.) и El Dorado (The Final Frontier, 2010 г.), но е и най-безличното парче в един страшно силен албум. Е, ще го преживеем, но се надяваме, че ако има албум №17, изборът ще е малко по-различен.

Надали има рок фен, който да не е чувал за The Number of the Beast, Piece of Mind и Seventh Son of a Seventh Son. Почти всеки метъл фен знае наизуст, ако не целия текст, то поне припева и основната мелодия на Fear of the Dark. Вярвам, че след десетина години същото ще важи и за The Book of Souls. Iron Maiden за пореден път доказаха, че има на какво да научат младите и издадоха албум, който със сигурност ще присъства във всички топ класации на годината. Up The Irons!

Задължителни парчета: Всички. След десетина слушания и Speed of Light влиза съвсем добре.

Оценка: 10/10