Виктор Франкенщайн

Понякога цялото се оказва по-малко от сумата на съставните си части. Такъв за съжаление е случаят и с Виктор Франкенщайн, който печално много се старае да ни представи класическата приказка на чудовището по невиждан досега начин, но в крайна сметка угасва доста преди целта си и сърцето на зрителя. Стабилното количество екранно време, посветено на разкриването на душата на маниакалния главен герой през очите на неговия верен помощник Игор, просто не успява да преобърне моментално изградената теза, че творбата на Пол Макгигън е упражнение по имитация. Няма как. Талантът просто не е даден всекиму.

Тъжното е, че на книга Виктор Франкенщайн има всичко необходимо за успеха, макар и да не блести с оригинални идеи. Филмът започва с няколко шеметни сцени в цирка, където нахаканият доктор (изигран или по-скоро доста преигран от Джеймс Макавой) помага на младия гърбав клоун Игор (Даниел Радклиф) да избяга от плен, защото съзира в него гениален анатом/месар. Пожелателния сюжет настрана, началото всъщност предлага най-приятните операторски и сценографски решения в лентата, лутайки зрителя през трескавите пърформънси на цирковите артисти и през красивата палитра на манежа, клоуните и шатрите. Още тук заемките от Гай-Ричиевия Шерлок стават видими с просто око – героят на Радклиф вижда човешките кости в красиви викториански илюстрации наложени върху живите тела, почти точно както пресмяташе в движение и Робърт Дауни-Джуниър. Очарованието на момента и тежките винтидж декори на този етап обаче все още успяват да предизвикат предимно положителни емоции.

Само че оттук нататък сюжетът се посвещава на това да ни обрисува от всички страни манията за величие на младия Виктор, до осъзнаването на която бавно стига и инак благодарният за добрината на доктора Игор. За съжаление, зрителят се оказва доста по-бърз в това осъзнаване, което превръща по-голямата част от филма в лишени от всякаква изненада и развитие повторни вариации на една и съща тема – лашкащият се между здравия разум и лоялността верен другар опитва да озапти налудничавия, леко хладен, леко трескав гениален свой покровител. В Лондон. Звучи само смътно познато, нали.

И двамата актьори, особено Макавой, изиграват нелоши роли и химията между тях със сигурност е от положителната страна на нулата. Компания им правят откровено досадният психясал инспектор Търпин (неизненадваща с нищо роля на Андрю Скот), прелестната акробатка Лорелай (Джесика Браун-Финдли, която самосиндикално вдига оценката на филма с поне единица на база уважаваната от хилядолетия традиция на калокагатията) и очарователно злият богаташ Финеган (Фреди Фокс). Макар и доста картонени и едномерни, всичко те по-скоро работят както трябва в сценария, но контрастът с едноминутното камео на Чарлз Данс е огромен и ни сваля безапелационно на земята – и играта, и ролите им не предлагат достатъчно, за да започне да ти пука за който и да е от героите.

Всъщност, много е трудно да ти пука изобщо за каквото и да е във филма. Дори епичният финал не успява да предизвика сериозна емоция. Да, всичко в него е много внимателно изпипано. Визията, ефектите и викторианските декори са божествени. Кръвта и карантиите са достатъчно на брой и приятно реалистични, науката е в доволно количество – сцената с първия хомункулус на доктора обира много овации. Актьорите са симпатични и историята малко или много следва класическия си оригинал, като не пропуска и няколко собствени сценарни решения. Не би трябвало да има какво да се обърка, но по някакъв специфичен начин Виктор Франкенщайн се оказва в кожата на чудовището си. Сглобен е умно, движи се правилно, изглежда както трябва – но му липсва искрата на истинския живот.