Тролчета

Никога не съм пробвала LSD, но съм сигурна, че ефектите се доближават максимално до визията на Тролчета (Trolls) и вече знам какво да си представям, когато чуя думата „психеделия“. И за да не съм голословна:

В тази любопитна сцена малкото розово тролче с китарата ощастливява света с „The Sound of Silence“ (единствената песен в целия филм, оставена без дублаж на български, за наше щастие). За да си представите още по-ясно колко точно трябва да са били развеселени създателите на филма, пуснете си ето това видео и ревюто ми ще стане съвсем излишно – ако ви допадне и мислите, че бихте харесали още 90 минути в този дух, непременно дайте шанс на анимацията.

Но предупреждавам от самото начало – пеенето в Тролчета в никакъв случай не приключва със „The Sound of Silence“, както може да се предположи и от музикалния каст. Нашите главни герои имат общо взето няколко занимания – да се обичат и прегръщат на кръгъл час, да танцуват и най-вече да пеят. Песните са толкова много, че филмът съвсем спокойно попада в категория мюзикъл, което неминуемо ще изгони част от потенциалните зрители. От тези, които все още са тук, друга част вероятно ще бъдат прогонени от имената в саундтрака – говорим си предимно за комерсиални изпълнители като Адел, Ариана Гранде, Джъстин Тимбърлейк, Гуен Стефани и т.н. Ако и това ви звучи приемливо, то обезателно се втурнете още сега към киносалона!

Аз, освен че се радвам като малко дете на шарено и на весели поп песни, бях порядъчно развълнувана от идеята за филм с рошавите сладури от моето детство. Явно носталгичната вълна е стигнала и до DreamWorks, които през 2010 купуват правата от фирмата производител и запретват ръкави. Резултатът е колкото филм, толкова и масивна рекламна кампания на играчки. И когато в откриващата сцена главните герои първо ни бяха показани не като живи тролчета, а като добре познатите куклички, нямаше как да не се усмихна.

Въпросните начални минути представят основните антагонисти във филма: грозни и зли великани, наречени бергени (вероятно кръстени на иначе прекрасния град в Норвегия, където в местните легенди хората открай време са на нож с троловете). Вечно нещастни, бергените вярват, че могат да изпитват щастие само когато ядат тролчета – сладки горски обитатели с шарени щръкнали коси. Което и правят, но само веднъж годишно, на Тролчеден. И когато старият крал церемониално отива до дървото, в което са затворени тролчетата, и понечва да ощастливи за пръв път сина си със знаменития деликатес, се оказва, че пленниците са избягали, а на тяхно място са оставени пластмасови двойници.

И така, тролчетата се измъкват и заживяват волни и честити в гората. Главната героиня, Попи (Ана Кендрик; Кръстина Кокорска – Криста), досущ като Радост от Отвътре навън, e досадно щастлива, пеещо-прегръщаща и оптимистично-безгрижна розова принцеса, чието основно умение, извън пръскането на любов и усмивки, е изработването на картинки с колажи от филц. В цялата колония шарени веселяци има само едно сиво и наглед нещастно тролче – Клон (Джъстин Тимбърлейк; Момчил Степанов). Той злокобно пророкува при всеки удобен случай, че шумната  музика и песни ще доведат бергените до скривалището им, но никой не му обръща внимание.

Въпреки предупрежденията на Клон, принцеса Попи решава да спретне най-голямото и невиждано дотогава парти, в което намират място дори гигантски светлинни дискотечни лъчи – мечтата на всеки купонджия. Разбира се, партито не минава незабелязано – един берген вижда лъчите, проследява тролчетата и успява да залови част от тях. Попи и Клон (на когото му трябва известно убеждаване) се втурват на спасителна мисия към града на бергените. По пътя си срещат всякакви твари, като в иначе високата конкуренция титлата „най-напушен случаен персонаж“ без съмнение печели облакът по чорапи във ваше ляво.

Сред големите плюсове на филма нареждам музиката и хумора, за които стана вече дума. Но най-много ме впечатли визията – герои, декори и пейзажи са като ръчно изработени от филц, плат и хартия, и на човек му се ще да може да пипне, за да се увери в предположенията си. За разлика от висококачествената анимация обаче, историята, както е станало видно досега, не блести с оригиналност и я има колкото за пълнеж между песните и шегите. Тролчета взима с пълни шепи от най-различни места, като една от по-забавните сюжетни линии ни разказва за бергенска Пепеляшка (на мястото на стъклена пантофка обаче имаме изгубена кънка). Филмът не може да се похвали и с кой знае колко смислени послания – не само са повърхностни и еднопластови, но към края биват изречени директно с дидактичен тон, да не би случайно някой да е пропуснал да прозре, че щастието идва само отвътре.

Аз обаче решавам да тълкувам акта на ядене на малки тролчета за постигане на щастие още по-буквално – като предупреждение към лакомите дечица, че щастието не се крие в обилното хранене. С това ви оставям и отивам да си взема дневната доза шоколадово щастие, а на вас пожелавам да се прегръщате и смеете повече! Като за второто препоръчвам Тролчета – аз поне се смях порядъчно на шегите и на оригиналните хрумки при създаването на героите. Затова и ще завърша ревюто с почетно споменаване на Блясъчко – да, неговата роля във филма се ограничаваше с бълване на брокат и пригласяне с електронен глас, но пък кому е нужно повече?