The Ritual

Покрай стрийминг лудостта, обзела света и ентъртейнмент индустрията, се забелязва тенденция да се поръчват филми директно за Нетфликс или да се закупуват ексклузивно правата за международно разпространение след ограничена премиера. В резултат има добри резултати, като Beasts of No Nation или Annihilation, но и немалко посредствени филми като Bright и iBoy. The Ritual не принадлежи към категоричните попадения на платформата, но все пак е с една идея по-добър от ленти като Bright.

Филмът започва с кратък пролог – петима приятели около трийсетака се събират в пъб за по няколко чаши бира и за да обсъдят идеите за мъжката почивка, на която ще ходят. Докато се прибират, Люк (Рейф Спол), най-купонджийски настроеният от тях, влиза в случаен нон-стоп да си купи бутилка водка заедно с Робърт, най-отзивчивия към желанието за запой на приятеля си. Двамата обаче попадат на обир и Робърт (Пол Рийд) бива убит, когато отказва да даде брачната си халка на наркоманите, докато Люк се крие зад щанд. Известно време по-късно, групата приятели са на поход по Кунгследен в Швеция, в памет на Робърт, който е предложил именно това в злополучната вечер. Един от тях обаче наранява коляното си и групата решава да скъси последната отсечка, като премине през близката гора, което се оказва и голямата им грешка.

Следва обичайно за жанра развитие, в което приятелите откриват злокобна постройка, странни знаци по дърветата, нанизан на клоните на дърво лос, а стресът води до раздор в групата и глупави решения, които костват скъпо. При все това, натягането на напрежението и въвеждането на хорър елементите всъщност са умело изпълнени. Макар да може да се отправи критика към повествователното темпо в първата половина на филма, времето беше добре използвано за да подготви почвата за същинския хорър във втората половина. При все, че говорим за филм на ужасите, всъщност тук персонажите на два-три пъти постъпват абсолютно логично, но поради границата, която са пресекли с влизането си в гората, и инатливостта на Дом (Сам Троутън) с контузеното коляно, ситуацията им се влошава все повече.

The Ritual може да се похвали с убедителна игра на актьорите, които изглеждат искрено изплашени, объркани и ядосани и изстискват най-доброто от доста плоските си и взаимозаменяеми образи. Едничко изключение е Люк, чиято перспектива и вина филмът привилегирова с екранно време, но въпреки задълбаването в умственото му състояние, той си остава типичен мачо lad с емоционалната интелигентност на алабаш. Освен това, сценарият не успява да обвърже тематично смъртта на Робърт със свръхестествените събития по смислен начин. Има разни видения и сънища, но никое от тях не хвърля особена светлина върху механизмите на случващото се, освен че може би индивиди с голяма душевна болка биват белязани като слуги на страховитата сила в гората. Няма обрати тип „всичко, което направи, те доведе до тази съдба“ или подобни често срещани в готиката и хоръра похвати. Люк просто е човек, на когото се случват две напълно несвързани една с друга, ала ужасни случки. Пропусната е възможността да хвърлим поглед към стереотипното мъжко приятелство през призмата на филма, с добрите и (главно) лошите му страни, в което всички се обиждат уж на шега, но повсеместният емоционален запек влошава отношенията и положението им.

Ако големите слабости на филма са клишираността и посредственото писане, то големите му плюсове са звуковото оформление,  операторската работа и дизайнът на чудовището.  Саундтракът е пълен с типичните за жанра скърцания, протяжни стонове на струнни инструменти и басови ноти, но има и приятно зловещи езически мотиви и шведски фолк влияния. Като цяло, Бен Ловет и Лондонският съвременен оркестър са свършили страхотна работа, а за вторите това е още един успех, който да прибавят към елегантния саундтрак на Невидима нишка, композиран от Джони Грийнууд (китаристът на Radiohead). Звуковият дизайн се съчетава чудесно с музиката –  от хриптящите, скимтящи звуци, които нещо обикалящо около групата юнаци издава, до виенето на вятъра и пукота на съчки. Операторската работа на Андрю Шулкинд пък е прецизна и методична, с мащабни природни кадри, контрастирани с близки планове на героите или отдалечаване на камерата от тях за подчертаване на незначителността им спрямо злокобната гора. Добро впечатление прави липсата на shaky cam, дори в най-задъханите сцени. Впрочем, избраният за снимките румънски лес работи страхотно за целите на филма, първоначално дори не си помислих, че снимките не са правени в Швеция.

Най-силният коз на The Ritual обаче е дизайнът на споменатото създание, което пристъпва и обикаля около лагера на Люк и компания. Присъствието му е загатнато още в началото на филма, но Брукнър е достатъчно обигран и не го показва в цялата му ужасна прелест чак до края, където откриваме, че чакането и наративния съспенс са си стрували. Анимирането и озвучението му са страхотни и макар визуално да е простичко просто като идея, то успява да бъде изключително неестествено и същевременно познато (или както казват на английски, uncanny). Няма да споделям повече, но наистина ме побиваха тръпки много преди да го видя. Единственият ми проблем е по-скоро логически, а именно, че не ми стана съвсем ясен изхода от последната сцена.

Във всеки случай, въпреки очакваният след един момент финал и другите слабости, според мен Ritual си струва отделеното време, особено ако се чудите какво ви се гледа и харесвате свръхестествен ужас, зловещи гори и добър оркестрален хорър саундтрак. Ако обаче предпочитате психологически хорър или ви е нужно задълбаване в умовете на персонажите, то по-скоро пропуснете.