Добрият великан

Не знам каква част от читателите са запознати с термина пикаресков роман, но за да съм сигурна, че възприемате това, за което говоря: пикаресковият роман е вид наратив, който се занимава епизодично с приключенията на даден герой. Този герой често е калпазанин (терминът идва от испанската дума picaro, т.е. разбойник; героите на тези романи обикновено са хора, които по някакъв начин са извън обществото – бел. Рандъм). Та – ако искате да видите как подобен жанр работи едно към едно във филмов вид, то Добрият великан е чудесен пример. С което не искам да заявя, че иде реч за накъсано произведение. Напротив – Великанът е добре построена приказка, която обаче запазва цялостната структура на оригиналното произведение, върху което е базирана. Несъмнено, на хората, чели романа на Роалд Дал, филмът на Спилбърг ще се стори възхитителен и една истински приятна изненада. На останалите, които не са имали щастието да прочетат книжната форма, Великанът по всяка вероятност ще се стори леко наивистичен и ще им отнеме известно време, докато свикнат с начина на разказване, но надали ще останат разочаровани.

Истината е, че ако Спилбърг умее нещо дори със затворени очи и завързани ръце, то това е разказването на приказка в оная ѝ класическа, старовремска форма, която в съвременния ни век може и да изглежда (понякога) отживяла, но в крайна сметка усещането за магия и връщането към детството са достатъчно ярки, за да оставят приятен послевкус. Нека коментарът ми не ви заблуждава – Добрият великан твърдо не може да бъде категоризиран като детски филм в чист вид. В киносалона ми направи впечатление, че децата леко нервничеха и към края започваха да губят търпение.

Докато сюжетът сам по себе си е елементарен и изконно детски, по някакъв начин нито оригиналното произведение на Дал, нито филмовата версия на Спилбърг носи белег на детско произведение. Във варианта на Спилбърг има доста меланхолия в чисто визуално отношение, значително количество зрялост, четяща се между редовете, както и известна доза себерефлексивност от страна на Спилбърг, ползващ лекия намек за сходство между самия себе си като творец и фигурата на Добрия великан. Всичко това остава добре замаскирано и определено не натоварва филма с излишни философствания или вкопавания в мрачнотия. Хумор има в добри количества и, макар че няма да преживеете катарзис на финала, ще излезете от киното с усмивка на уста. Не огромна, озъбена, но със сигурност искрена.

Върховните неща в Добрият великан са три. Прекрасното изпълнение на Марк Райлънс, който затвърждава мнението ми, че той и Спилбърг са перфектна комбинация. Нежната, мелодична музика на Джон Уилямс. И Руби Барнхил, която е поредното доказателство, че Спилбърг намира лесно най-правилното дете актьор за филмите си. Те са компонентите, които са базово запомнящи се, както и това, което превръща Добрият великан в едно малко бижу, появило се насред извънредно постен и разочароващ летен филмов сезон. Дали Великанът е един от важните филми във филмографията на Спилбърг? Съвсем не, особено на фона на по-късните му произведения. Но това не възпрепятства продукцията да бъде радваща, гледаема, приятна и много, ама много качествена адаптация на чудесно литературно произведение, за което принос има и вече покойната Мелиса Матисън, която навремето даде на Спилбърг една от класиките му, а именно Извънземното.