Сикарио
Режисьор: Денис Вилньов
Сценарий: Тейлър Шеридан
В ролите: Емили Блънт, Бенисио Дел Торо, Джош Бролин
„Дано тези неща не се случват наистина“ не е сред обичайните реплики, които се чуват при излизането от киносалон, но е съвсем подходяща за точно този филм. Нямам претенции да съм навътре в делата на наркокартелите в Мексико, нито пък в операциите на ЦРУ и другите американски служби, но Сикарио наистина изглежда потискащо реалистичен. До такава степен реалистичен, че след двата часа в компанията му, всичко останало започва да ти струва една идея по-красиво и по-розово, отколкото си свикнал да го възприемаш.
Сюжетът на лентата не прилича на обичайна история с начало и край, а на нещо като отрязък от съвременен документален филм в процес на заснемане. Войната срещу наркотиците отдавна се е настанила в съзнанията като нещо дразнещо безкрайно, неприятност, която се случва някъде там и няма изгледи да приключи. Сикарио възприема буквално тази реалия и не желае нито да започва, нито да свършва, камо ли да поучава, да ни навежда на изводи или размишления от какъвто и да е калибър. Сикарио просто Е, и именно в това се крие силата му. Кейт Мейсър (Емили Блънт) е кадърен полеви агент на ФБР, която се сблъсква с последиците от работата на картелите в САЩ и бива вербувана в сенчест екип с обещания за истинска борба срещу мафиотските босове, а не примирено замитане след тях. Скоро след постъпването ѝ в отбора обаче, тя разбира, че действията им не са ограничени от обичайните правила, че хората там могат и искат да бъдат мръсни и кървави, и че методите им не се различават много от тези на противника. Разбира също, че май е отхапала доста по-голям залък, отколкото може да погълне, и на никой не му пука за нейните идеали и морал. Както се обръща един от другите персонажи към нея:
Това се превърна в земя на вълци, а ти не си вълк.
Режисурата е поверена на Денис Вилньов (Затворници, Враг), подкрепян в процеса от Роджър Дийкинс (Изкуплението Шоушенк, Красив ум, Четецът, 007 координати: Скайфол), и двамата са свършили феноменална работа, меко казано. Дийкинс е бил във военни зони, а и си е свършил домашното с часове видео и фотоматериали, запечатали случващото се на мексиканската граница, показните убийства на картелите и целия ужас, който, по негови думи – веднъж видян, не може да бъде забравен. Самият Вилньов се е вдъхновявал от други трилъри, залагащи на геополитически теми, специално споменава Враг номер едно, а стилистичните прилики между двете ленти са повече от очевидни.
Доста ще се помъчите да откриете излишен кадър във филма, но дори да имаше такъв, едва ли някой би възразил да погледа малко повече възхитителните изпълнения на Емили Блънт, Джош Бролин или Бенисио Дел Торо. Триото е безупречно, като относително по-неопитната Блънт успява да блесне дори на фона на майсторската игра на маститите си колеги. Героинята ѝ успява да бъде силна жена, а не мъжкарана, в каквато обикновено бива преоблечен подобен 
персонаж (ще рече, че е обезоръжаващо женствена, въпреки хардкор професията си). Сикарио проследява постепенното ѝ пропукване, но в обичайния си неутрален тон – ужасяващите обстоятелства около нейната работа биха побъркали всеки, в който тече кръв, а не фреон. Дел Торо е в ролята на зловещ хищник с името Алехандро и всяка сцена с негово участие предизвиква настръхване и тиха радост, че не се намирате в една и съща стая, а Мат Грейвър, алтер-егото на Джош Бролин, е олицетворението на силовак, който е брулен от смъртта и насилието толкова дълго, че приема случващото се с веселяшки фатализъм.
Не мога да подмина смазващия музикален съпровод на Сикарио, дело на Йохан Йохансон (работил и по Теорията на всичко). Според Йохансон, той и Вилньов са се стремяли към музика, която е не по-малко виолентна, наситена и безкомпромисна от случващото се на екрана. Като, цитирам, пулсиращото сърце на звяр, втурнал се към теб. Е, получило им се е, звярът е жив, изкривен, ръмжащ в ниските регистри и винаги на крачка зад зрителя. Всъщност, чуйте сами:
Сикарио може и да значи наемен убиец на мексикански, но в моя речник влиза като „дяволски добро кино“.
Оценка: 8/10
Леле, леле, леле, тоя Вилньов набира все повече скорост. Не знаех, че е взел Дийкинс за филма. Впрочем, неутралността и липсата на коментар върху някои по-нелицеприятни черти от героите, сякаш му е нещо като почерк на Вилньов, помня в Затворници колко елементи в охарактеризирането и сюжета останаха без удобен поучителен завършек, без ясно поставяне по моралните барикади. Одобрявам.
Много ми се гледа на мен, май ще го изпусна на кино обаче. За Вилньов само страхотни неща чувам, а и тематиката, и актьорите ме привличат силно. Ревюто здраво надъхва, а пък музикалната тема е веднъж 🙂
За мен това не е типично Дийкинсов филм, макар че операторите се обиждали, като кажеш, че имат стил. Освен в сцените с бащата полицай и детето, както и в онзи момент със слизането в дупката по време на „златния час“, дето прилича на слизане в ада – там е разпознаваем. Но като цяло няма почти нищо от неговата поетичност в занаята. Нямало е и изобщо място за нея. Не е и типично Вилньовски филм също така, много по-праволинеен и целеносочен е чисто структурно, откъм сглобяване на историята, от всичко негово досега. Макар че най-базовата идея се разивива по-съвсем аналогичен на тази в Затворници начин.
Но то е хубаво нещо тая версатилност де. Киното има още много какво да види и от двамата. 🙂
Най-близкото, до което може да се оприличи филмът, е The Counselor, но е повърхностно сравнение, защото в онзи разпад там имаше много от свръхестествения митологизъм на Маккарти, а това е реалност. Или поне изглежда като реалност, ако и, да перифразирам героя на Дел Торо, нищо от видяното да не връзва смисъл за нашите американски очи.
Само като коментар към предходния коментар, от Вилньов гледах само „Затворници“ но няма как да не направя две сравнения с настоящия филм, а именно: интересен персонаж – визирам героите на Джиленхол и Дел Торо, които са многопластови, но така и не им се разкрива пълната картина, и подсказката в самия филм – някъде към 30-35-та минута ти се дава жокер какъв ще е краят. Иначе филма е безупречен, и няма как да не пропусна заигравката с американците: „Няма да ти се струва никак логично, но накрая ще разбереш, че това е правилният начин“ нещо подобно каза героя на Дел Торо на героинята. Джош Бролин пак играе дърво, но той самият си е дърво.