Стая
Режисьор: Лени Ейбрамсън
Сценарий: Ема Донахю
В ролите: Бри Ларсън, Джейкъб Трембли, Джоан Алън, Уилям Мейси
Този текст е част от амбициозната ни инициатива Пътят към Оскарите 2016 или иначе казано – нашият опит да разгледаме най-важните филми сред тазгодишните номинации на Академията. Стая e номиниран в 4 категории: най-добър филм, най-добра главна женска роля (Бри Ларсън), най-добър режисьор (Лени Ейбрахамсън), най-добър адаптиран сценарий
Драматичният трилър Стая на ирландския режисьор Лени Ейбрамсън е рядко кино явление. Вътре, в 117-те минути филм, се крие пулсиращ фин шедьовър. Лошото е, че наред с този шедьовър има и достатъчно количество откровена плява, типична за голяма част от съвременното независимо кино, която чувствително занижава общото впечатление от продукцията веднъж щом надписите започнат да се нижат.
Историята, по едноименния бестселър на Ема Донахю, адаптирана за големия екран от самата авторка, разказва интересната съдба на Джой – млада жена на 24, която живее с 5-годишния си син в Стая. Стая е малко повече от обикновена стая. Това е барака, миниатюра на интериора на средностатистически дом, поне доколкото размерите на самата постройка позволяват това. Майка и син са държани вътре от бащата на Джак – Стария Ник, който не е най-добрият модел за поведение и е далеч от типичен татко. Мизерен похитител-извратеняк, Ник отвлича тийнейджърката Джой навремето, държи я седем години в Стая, а след като Джой забременява, държи и Джак там, за да бъдат всички едно голямо, задружно семейство. Разбира се, идва време, когато Джой и Джак успяват да се спасят и да се завърнат обратно в „нормалния“ свят. И тогава идват проблемите – както за тях двамата, така и за зрителя. Но към проблемите ще се върнем малко по-късно.
Завръзката е грабваща още от самото начало, а в първия час начинът, по който Ейбрамсън постига внушението за клаустрофобия – и в буквален, и в чисто психологически смисъл, му спечели безоткатно номинацията за режисьорски Оскар. Като прилежен ученик на Алехандро Г. Иняриту, чиито силно депресиращи социални драми преди около малко повече от десетилетие му спечелиха вниманието и одобрението на критиците, Ейбрамсън притежава око за човешкото, значимото и сурово емоционалното във възможно най-грозни, обречени взаимоотношения и ситуации. Експресионистичният подход, безкрайно ненатрапчиво представеното тягостно напрежение в първата част на Стая, са неща, които със сигурност ще пленят вниманието на зрителя веднага. Но дори безкрайно въздействащите режисьорски решения в тази първа част на филма не могат да се съревновават с това, което прави Стая неповторим.
Едно от най-мъчителните неща за пресъздаване на екран винаги е било, и предполагам винаги ще бъде поради естеството му, взаимоотношението между родител и малко дете. Не просто диалога, прегръдките, погледите, а по-скоро кумулативната съвкупност от всички дребни неща в космоса между тях. Цялата вродена хармония между двамата, която би следвало да се усеща (а не изговаря или показва), за да може зрителят да е убеден, че това не са двама души, а едно цяло. Още в първите минути Стая ще ви убеди, че Бри Ларсън и Джейкъб Трембли са майка и син. Няма да е нужно да ви бъде натрапвано, изричано, уточнявано и по никакъв начин няма да уловите и грам изкуственост между двамата актьори. Истината е, че без химията между Ларсън и Трембли Стая щеше да е една от възможно най-незабележимите драми за годината, но безупречните им изпълнения превръщат филма в нещо много специално, което мигновено ще ви притегли емоционално към историята.
За съжаление, веднъж щом майка и син намерят спасение, Стая започва да се срива поетапно и минута след минута губи от деликатния си чар. Първото нещо, което човек може да установи е, че режисурата става банална, неангажираща и тромава, а всичко, което е стояло въздействащо, придобива сравнително средностатистически вид. Силно психологическата драма се превръща бързо в нещо, което сте гледали по кабеларките, а изпълнението на Ларсън показва някои пропуквания в сцени, в които тя вече не си партнира с Трембли. Истината е, че Стая всъщност са два филма. Много магнетичната първа половина, която покачва очакванията към края до висините, и доста конвенционалната втора половина, която граничи с евтина, зле замислена семейна реклама с финалната си сцена, в която Джак и Джой най-сетне се разделят емоционално и психологически със Стая.
Константната величина в Стая е магнетичното изпълнение на Трембли, впечатляващ и естествен във всяка една от сцените си. От поведението на разглезен мъник, който е сякаш едно цяло с майка си в първите минути на филма, през удивлението, с което вижда за първи път един свят, за чието съществуване дори не е подозирал, до почти неестествено зрелия поглед, с който поглежда и окуражава Ларсън в критичен момент, Трембли за мен е откритието на годината и вероятно една от най-силните мъжки роли през последните десет години.
Това, което не достига на Стая да бъде почти идеален (освен по-добра музика – сериозно, това е възможно най-лошият музикален съпровод за който и да е филм от 2015) е невъзможността да се реализира филм с по-общо, по-хомогенно послание. От една страна филмът се стреми да обрисува неразрушимата връзка между майка и син, както и необходимостта пъпната връв рано или късно да бъде прекъсната, от друга – режисьорът всячески се старае да акцентира върху всяка една особеност, всяка неестествена аномалия в живота на двама души, чиято съдба сама по себе си е твърде необикновена, твърде изразен частен случай. В резултат на това се получава някаква чувствителна вътрешна дисхармония в целия наратив, която можеше да бъде избегната посредством или сценарни, или режисьорски хрумвания.
Истината е, че като човек, който беше прочел романа преди да види филма, се почувствах осезаемо разочарована в края, когато си припомних една реплика от ансамбловия Отблизо, която ще пробвам да цитирам по памет: „Къде е тази любов? Не мога да я видя, не мога да я усетя. Мога да я чуя. Мога да чуя някакви думи, но те не са ми от полза.“ И аз така – в края на Стая от мен се изискваше да усетя любовта между майка и син, да почувствам силата ѝ, способна да лекува, да помага, да вдъхва живот. Само че вместо това внимателно оркестрирани сцени ми казваха какво се случва, какво трябва да видя и какво заключение се налага да си направя. Добре щеше да е ако вместо два филма в Стая съществуваше само един и то по-малко амбициозен от целите, които са заложени в литературното произведение.
Оценка: 7/10
Съгласна с всичко. Преди да гледам филма прочетох книгата. Амиии… Филма е не повече от 40% от романа. За някой, който не е чел „Стая“, филма може и да е хубав, но мен лично ме разочарова, особено втората част. Толкова важни неща не бяха показани, че се изгуби целия смисъл на книгата. Съзнавам, че не може да се побере в два часа, но това не пречи да съм разочарована. Така че, ако филма ви е харесал моля, прочетете книгата. Джак ще ви очарова и докосне, а да видиш Стая, Мам и Навън през неговите очи е запомнящо се преживяване.
Нелошо ревю, но с много от нещата не съм съгласен. За мен няма два филма, а един. Това, че Джой и Джак се разделят и се акцентира върху отделната им история не вреди изобщо на филма. На мен дори, след като напуснаха Стая, ми стана по-интересно. Начина по който реагираха на околния свят, как си размениха ролите и сина, който се страхуваше в началото, се адаптира по-добре от двамата, приемайки ролята на силния и опитвайки се да помогне на майка си.
Филмът е много амбивалентен и може би това те е оставило с впечатлението, че гледаш два филма. Аз мисля, че режисьора се е стремил умишлено да е така. Именно от сблъсъкът на толкова противоречиви емоции идва чудовищния психологизъм на филма. Това не е слабостта му, а най-голямата му сила. Поне според мен, де.
Може би защото съм свикнал със „откровената плява, типична за голяма част от съвременното независимо кино”, но не останах с лошо впечатление. Дори бях приятно изненадан от режисурата. Начина по който са съчетани техники от инди киното, с драматизма и типичните за комерсиалното кино леко манипулативни отбрани сцени, в които върви монолог под музикален съпровод, непрекъснато си играеха със зрителя. В един момент той е безпристрастния наблюдател, а в следващия е емоционално ангажиран към ситуацията.
Естествено е филма де е различен от книгата, но това не значи, че е слаб филм. А и подобни книги се режисират много трудно. За мен Стая е най-добрата адаптация за 2015-та. След Младост разбира се, но малко са творците като извънземния Сорентино, които да напишат книга и сами да си я филмират след това.
Приликата с Иняриту не я бях забелязал, но като го спомена, наистина има нещо общо с 21 грама, например. Мога само да пожелая на Лени Ейбрамсън, същия успех.
Впрочем, много силна година за студио А24. Ако в началото на годината, Ex Machina, прокънтя като изстрел, то Стая, са фойерверките в края и. Надявам се и занапред да продължават в този дух.
Иначе ревюто наистина не е лошо и не целя да го критикувам. Просто давам алтернативна гледна точка.
За мен винаги е напълно задължително един филм да е различен от книгата, върху който е базиран. Говорим за два медиума (както и да е правилно на БГ да се зове това нещо) със съвсем различни изразни средства. Сляпо следване на литературния материал е нещо много вредно, когато говорим за филм. По-скоро това, което се опитвам да кажа в ревюто е, че книгата ми харесва много повече от филма, защото авторката се справя по-добре с развитието на идеите си и с убеждаването на читателя отколкото тя и филмовия екип със същото във филма. И оттам е и концепцията ми за два филма в един -не от гледна точка на съпоставянето и екстраполирането на образите в двете части -първа част с Джой като по-силния образ, помагащ на Джак, а втора -с (малко или много) разменените функции, а по-скоро с невъзможността на материала да ми въздейства емоционално във втората част и оттам по-слабия му характер като филм. Да кажем, че първата половина е толкова силна, че ми беше трудно да се абстрахирам от това колко „by the numbers“ е втората.
Във всеки случай -А24 бавно, но сигурно се превръща в новия Focus Features на пазара и това ме радва доста. Имат много правилен нюх за интересни проекти и се обзалагам, че съвсем скоро ще са основен доминиращ фактор при следващи Оскари.