Режисьор: Ото Баферст

Сценарий: Бен Чандлър, Дейвид Джеймс Кели

В ролите: Тарън Еджъртън, Джейми Фокс, Ийв Хюсън, Джейми Дорнан

Всеки е чувал историята за Робин Худ – харизматичния престъпник, който краде пари от богатите и ги раздава на бедните. Класовото разделение през средните векове, станало причината за издигането на този образ до фолклорен герой, продължава да вълнува хората и до днес. Вероятно това е причината създателите на филма да правят множество паралели със съвременния свят.

Вече има доста филмови адаптации на легендата, в това число по-големи продукции като Робин Худ: Принцът на разбойниците от 1991-ва с Кевин Костнър и Робин Худ от 2010-а с Ръсел Кроу. Най-новият прочит на историята се откроява от останалите в няколко аспекта.

Първата и най-голяма разлика, възприемането на която е ключово за това дали ще ви хареса филмът, е, че прави интересен опит за осъвременяване на историята, без да променя времевия период. Звучи странно и затова нека обясня с повече думи. Действието се развива през 12-и век, както е в оригиналната история. Но много от елементите във филма, например неговата визия, са осъвременени. Още в първата сцена, която ни показва Робин в Светите земи, той и неговите бойни другари се държат като съвременни войници – потайно промъкващи се из тесни градски улички и сгради, приготвили своите лъкове за стрелба, макар разстоянията да са едва няколко метра. Следва престрелка между тях и противник със стационарен скорострелен арбалет, пълна аналогия на картечно гнездо. Прашните бяло-жълтеникави улици и сгради ни напомнят за пустинните терени в Афганистан и Ирак, където британски войници са се сражавали в съвсем близкото минало. Дори по-късно, вече в Англия, филмът споменава термина „ветерани“ в обществен контекст, извиквайки паралел с настоящето и проблема за интеграцията им обратно в цивилния живот.

С това елементите на осъвременяване далеч не свършват. Ставаме свидетели на бойни сцени, в които персонажите по-често се опитват да се застрелят с лъкове и арбалети от два метра разстояние, отколкото да извадят хладно оръжие (всъщност в целия филм виждаме меч на едно единствено място!). Рицарите действат повече като жандармеристи в екипировка за борба с безредици, т.е. щитове и палки, отколкото като бронираните воини с мечове и пики, които сме свикнали да гледаме.

Извън битките виждаме едно английско общество, в което чернокожите са често срещана и напълно нормална негова част. Така например и в тази версия на историята Робин Худ има чернокож другар, дошъл с него от Светите земи (чийто образ е смесен с този на Малкия Джон), който обаче напълно естествено се вписва сред хората и не прави впечатление на никого. Това е още една причина филмът да изглежда по-съвременен от оригиналната легенда.

Така стигаме и до визията на Робин Худ. Костюмите на героите също имат модерен вид. По-заможните мъже практически носят костюми, макар и без вратовръзка, а дамите са облечени със съвременни рокли. Самият Робин Худ пък носи нещо като яке с качулка. Архитектурата на Нотингам не прави изключение и вместо сивите каменни улички и сгради от онова време наблюдаваме чисти широки улици и масивни постройки. Осъвременяването не свършва тук. Робин Худ показва още каруци, които се държат повече като автомобили, бунтуваща се тълпа, хвърляща бомбички и коктейли молотов, и шикозен прием в стил гангстерско събиране в казино със стриптизьорки. Както казах по-горе, ако не сте в състояние да приемете този стил на разказване, филмът няма да ви хареса, защото постоянно ще си мислите „това няма как да е било така, тези луди ли са?“ Аз лично бързо приех идеята и ми беше интересно, но напълно бих разбрал хората, които ще се подразнят. В крайна сметка и на мен ми се сториха прекалени експлодиращите стрели и гореспоменатият бал на греха.

Историята се фокусира върху Робин от Локсли, млад благородник, който заминава за Светите земи на кръстоносен поход. След завръщането си установява, че е обявен за мъртъв и земите му са били иззети от злия шериф на Нотингам, а любимата му Мериан е вече с друг. Търсейки отмъщение, героят се превръща в разбойника, прославил се като Робин Худ. Негов наставник пък е Джон – мюсюлманин от Светите земи, чиято цел е да спре войната.

Филмът показва един по-различен Робин Худ, който не само извършва класическите обири, но и инфилтрира обкръжението на злодея, за да разбере къде отиват парите от непосилните такси и данъци. Всичко това е издържано в стила на историите за човек под прикритие, подобно на Зоро, граф Монте Кристо или внедрил се в престъпна организация полицай. Тази идея много ми хареса, но за съжаление беше рязко изоставена в полза на доста по-стандартните спасявания на бедните и атака на крепостта на лошите.

Един от големите проблеми на филма е именно твърде многото клишета, които следва. Виждаме кръвожадни командири в армията, борба за сърцето на старата изгора с невинния ѝ нов любим, безскрупулни управник и богаташи, кариеризъм и заговори за сваляне на краля. Дори процесът на обучение на добрия персонаж от неизвестен майстор е до болка познато, макар да се връзва донякъде с идеята, че този Робин Худ е практически супергерой (също клише). В края си филмът откровено се превръща в типичната за последните години юношеска история за онеправданите, които намират водач да ги поведе към революция. Накрая дори е взаимстван суперзлодея от Батман вселената, Харви Дент. Иска ми се филмът да бе продължил с хитрата еднолична борба на Робин Худ, но уви, създателите са имали друго на ум.

Трябва да споменем и изключително едностранчивото представяне на християнската църква. Ставаме свидетели на много негативен поглед върху цялата институция, от която лъха корупция и зло. Нито един неин служител не е представен в положителна светлина, а кардиналът прилича на този от Тримата мускетари със своите кроежи и използвачество.

Актьорите се справят прилично, без да са блестящи. Проблемът е, че играят шаблонните си роли от други филми. Тарън Еджъртън е напереният и хитроумен Робин, досущ като Егси в Kingsman поредицата. Джейми Фокс играе всезнаещия и всеможещ воин Джон, а Бен Менделсон пренася героя си Соренто от Играч първи, приготви се директно в ролята на шерифа на Нотингам, барабар с костюма. Все пак трябва да отбележим един по-интересен момент, в който той разказва за тежкото си детство и ни кара да изпитваме известна доза съчувствие към него. Мериан (Ийв Хюсън) се опитва да бъде силна жена, но в крайна сметка си остава любовният интерес на Робин. Тък (Тим Минчин) пък е типичният непохватен помощник и добряк, който се опитва да вкарва хумор, нещо на практика излишно, защото във филма има вече достатъчно. Най-голямата промяна е спрямо типичното представяне на героя Уил (Джейми Дорнан), който тук е новият мъж на Мериан и водач на обикновените хора.

Екшънът във филма всъщност е доста добре направен. Той е заснет както в бързо протичащи сцени, така и на забавен кадър. И в двата случая е зрелищен, с много движение, стрелба отблизо и ръкопашни хватки, което го прави интересен и забавен. Още повече, че е лесен за проследяване – имаше само един момент, в който не разбрах какво точно се случи. Първите бойни сцени са в стил военен екшън, а по-нататък ставаме свидетели на шеметни преследвания, в които Робин се сблъсква с многобройни противници.

Стрелбата с лък

Трябва да споменем един много любопитен момент, а именно стрелбата с лък. Натъкваме се на лек парадокс в това, че филм за средните векове, който осъвременява много свои аспекти, всъщност използва стар и забравен стил на стрелба. При него стрелата не се кръстосва спрямо лъка, а се поставя от страната на ръката, с която се дърпа тетивата. По този начин става възможно да се изстрелват много по-бързо последователни стрели, още повече ако те се държат в ръката, дърпаща тетивата. Резултатът е много зрелищен и… всъщност исторически достоверен! Съществуват военни текстове, които показват този начин на стрелба. Датчанинът Ларс Андерсен ги изучава и след много практика се научава да използва тази техника, което му позволява да постави няколко рекорда за бърза стрелба с лък. Видеото, в което той представя този начин на стрелба, е много интересно и впечатляващо. Режисьорът на Робин Худ бива заинтригуван от Ларс и го кани да обучи актьорите да стрелят по този начин. В резултат Тарън Еджъртън прекарва доста време в тренировки и усвоява техниката достатъчно добре. Така каскадите във филма са практически реализирани, въпреки че изглежда невероятно как Робин изстрелва две стрели в рамките на един скок със завъртане! Именно тази реализация е сред най-големите плюсове на филма за мен.

 

Робин Худ не е филм за всеки. В него има някои много добри попадения, като стрелбата с лък, някои доста слаби, като клиширания край. Определящи са противоречивите елементи, най-вече идеята за осъвременяването на визията и порядките в обществото. Ако не можете да ги приемете, не си губете времето с този филм. Ако обаче ви е любопитно как се е получил такъв странен микс, то Робин Худ си струва гледането, дори накрая да си кажете „не беше невероятен“.

Оценка: 6.5/10