Хищници в мрака

Хищници в мрака е вторият филм на Том Форд, на когото вероятно му е писнало в ревютата на филмите му да се споменава, че е моден дизайнер. Дебютът му, разкошният Самотен мъж (A Single Man), бил излязъл преди 7 години, но това ми се струва невъзможно, защото отделни сцени от него (младежът с цигарата, момиченцето) все още са твърде ярки в съзнанието ми, сякаш премиерата му е била миналата година. Самотен мъж се доближава до съвършенството с цветната си кинематография, преценената си режисура, актьорската игра на Колин Фърт и Джулиан Мур и дори саундтрака си. А Хищници в мрака? В него повечето от тези елементи също фигурират, но крайният резултат кънти на кухо в сравнение с предшественика си.

Историята на Хищници в мрака се развива на две нива на измисленост и през няколко скока във времето. В рамкиращата история, която се явява реалността и настоящето на лентата, Сюзън (Ейми Адамс) е жена от висшата класа – богата, отегчена и самотна. Постепенно персонажът ѝ се разкрива като по-малко клиширан, отколкото изглежда на пръв поглед, най-вече през няколко проведени в рамките на едно парти разговори, които някак успяват да бъдат хуманизиращи, въпреки че събеседниците са богати и надменни. Един от тях се играе от Майкъл Шийн; всъщност през цялото развитие на сюжета тук-таме се появяват известни актьори за една или две сцени, в които приковават вниманието и бързо изчезват, оставяйки те с желанието да изгледаш още от филмите, в които са участвали напоследък.

Сюзън е омъжена за друг красив богат човек (Арми Хамър!), който се появява в една впечатляващо режисирана сцена – двамата герои се разполагат в пространството по такъв начин, че веднага да усетиш отчуждението и преструвката помежду им чрез езика на тялото, още преди да са започнали да говорят. Дните на Сюзън, в които този съпруг почти не фигурира, са запълнени с откривания и куриране на безсмислени според самата нея арт инсталации в галерията, към чийто борд на директори тя принадлежи.

Отегчението на този живот бива прекъснато, когато Сюзън получава черновата на романа „Хищници в мрака“, написан от бившия ѝ съпруг и посветен на нея. Така се разгръща втората равнина на измисленост – докато героинята чете, лентата се пренася в света на романа, където тричленно семейство – съпруг и съпруга с дъщеря тийнейджърка, – се отправя на пътуване с автомобил. С няколко ретроспективни скока в рамките на основната история става ясно, че Сюзън си представя главния герой на романа като бившия си съпруг (поредната трудна роля, която Джейк Джиленхол изпълнява отлично) и постепенно, чрез няколко тъжно банални и реалистични сцени, се разбира какво е довело до разрива помежду им.

По-голямата част от Хищници в мрака всъщност е в света на романа. Семейството пътува през безлюден нощен Тексас, когато попада на агресивно шофираща компания. Последвалата сцена е една от онези, които те карат да трепериш на седалката и, за съжаление, дълго да помниш случилото се. Проектирана е за максимално емоционално въздействие върху зрителя: ситуацията е напълно реалистична и от вида, от който тайничко се опасяваме, така че е изключително лесно и инстинктивно да се поставиш на мястото на героите. Актьорите не допускат и за момент да си спомниш, че това е наужким – дори и в рамките на филма. Героите правят отчаяни опити да деескалират приближаващото насилие и като цяло се държат по начин, по който си представяш, че и ти би се държал в подобна ситуация (поне до един момент поне), така че съпреживяването е пълно. Том Форд ни дава малко милост, като превключва перспективата към четящата Сюзън, която уплашено затваря романа, но скоро отново ни праща на безлюдното шосе в Тексас, където хем искаме, хем не искаме да се връщаме.

По-нататък филмът продължава по един определен начин; появява се Майкъл Шанън в забележителна, почти Тарантинова роля; Ейми Адамс провежда няколко смехотворно-абсурдни разговора с колегите си в галерията, а краят е усмихващо хитър. После идва моментът да прецениш как всъщност ти се е сторил филмът. Хищници в мрака много ми харесваше, докато го гледах. От рамкиращата история струи елегантност, актьорите са радост за окото, режисурата е майсторски въздействаща. Но колкото повече време минава от крайните надписи, толкова по-лошо е общото ми впечатление, което не мога да предам без спойлери, така че четете нататък на своя отговорност.

Ако това беше ревю на романа „Хищници в мрака“, моментално щях да го заклеймя като поредното незадълбочено произведение за отмъщение, в което жените присъстват колкото да станат пасивни жертви на сексуално насилие и да тласнат мъжа протагонист към пътешествието му, изпълнено с активни действия и в крайна сметка някакъв тип самоопознаване или изкупление. Две неща усложняват подобно четене на филма.

Първото е, че героят на Джиленхол всъщност постъпва по напълно негероичен начин, продължавайки да се опитва да деескалира в момент, в който е пределно ясно, че вече със сигурност трябва да направи друго. Това не прави жените в историята по-малко картонени жертви, но поне оставя място за разсъждения у зрителя какво се опитва да изрази писателят (Тони) към Сюзън, очевидно принуждавайки основания върху самия него герой да постъпи по този начин – начин, който останалите намират за слаб или жалък, както той обвинява Сюзън, че вижда него.

Второто усложняващо обстоятелство е, че филмът все пак представлява отмъщение-чрез-изкуство-с-отмъщение, което само по себе си е безкрайно по-малко изчерпан троп. Самата Сюзън е задоволително многопластов образ, в който са замесени боязливост, огорчение от себе си и разкаяние за направените избори (онази ключова реплика за това дали се е случвало да не можеш да познаеш това, в което се е превърнал животът ти).  В това четене е естествено, че романът на Тони е слаб и експлоатира ужаса на читателя си. Дори и така погледнат, Хищници в мрака е виновен, че в крайна сметка експлоатира същия този ужас, при това в медиума на киното, където този тип въздействие е дори по-интензивен.

Най-голямото постижение на Самотен мъж беше, че успяваше да вложи страшно силни емоции в ежедневните преживявания на човек с травма, случила се далеч от зрителя. Хищници в мрака завира травмата в лицето на публиката и разчита на емоциите, които това поражда у нея, вместо у героите. Намирам първия подход за многократно по-майсторски – при него поне не се чудиш защо е било нужно да съпреживяваш това насилие, след като в крайна сметка то не довежда до нищо интересно.