Човек от стомана

Както напоследък се случва с летните блокбъстъри, не знаех точно какво да очаквам от новия комиксов рестарт – този път на Супермен. От една страна, Зак Снайдър често губи добрия вкус и всякаква мярка. От друга, участието на Кристофър Нолан в сценарния екип предполага минимум контра на въпросната загуба на добър вкус. Същевременно, всеки следващ трейлър изглеждаше все по-впечатляващо. В крайна сметка стигнах до извода, че ако подходя със средни очаквания, ще напипам златната среда, и се оказах прав.

Човек от стомана (доста тъпо звучи на български, но добър превод на елегантното Man of Steel просто уви няма) е сред по-успешните рестарти за последните години. Бих казал, че е някъде между Батман в началото и новия Спайдър-мен като качество, и определено много над неща като Хълк, Стар Трек и прочее „абе тва предното всъщност не се е случвало“ изпълнения. Снайдър и сценаристите са взели смелото решение да се потопят директно в космическия произход на Супермен (Хенри Кавил), което прави филма много повече фантастика, отколкото супергеройска лента. Тъй като историята е тип „произход/начало“, минава доста време, докато видим емблематичния синьо-червен костюм с S-а, който не е S.

Действието започва на Криптон, дни преди заиграванията на Криптонците с ядрото на планетата им да доведе до взривяването й. Джор-Ел (Ръсел Кроу) се опитва да убеди подходящите за случая Стари Достолепни Съветници, Седящи в Полукръг от Тронове да му позволят да предприеме стъпки за спасяването на расата, но преди увещанията му да постигнат ефект, водачът на Криптонските армии – генерал Зод (Майкъл Шанън) – се опитва да извърши военен преврат. Макар и планът му да се проваля, Джор-Ел използва хаоса на битката, за да открадне Кодекса – архив на всички запланирани неродени Криптонци, с техните умения и роля в обществото – и да го запечата в тялото на новородения си син Кал-Ел, който е първото естествено родено дете на Криптон от векове насам, и като такъв – без предопределена роля в строгата йерархична структура на расата си. Останалото е история – Джор-Ел изстрелва детето в космоса, Криптон си взима, а малкият Кал-Ел израства в Канзас, под опеката на Джонатан и Марта Кент (Кевин Костнър и Даян Лейн). Генерал Зод междувременно е затворен заедно с подчинените си в кораб-затвор, потопен в черна дупка.

Първото, което ме удари между очите в отварящите сцени на Човек от стомана, е естетиката на филма. Стилът на Криптон – от пейзажа, през структурите, та до машините и дрехите на Криптонците – е силно повлиян от този на филми като Прометей на Ридли Скот. Вместо кичозните кристали от старите филми, всичко е в сиво-кафяви тонове, навсякъде се виждат хитиноподобни черупки, насекомовидни машини, тотална липса на прави ъгли и линии и като цяло естетически това не е високо интелектуалната цивилизация, с която сме свикнали, а древна извънземна кастова система, която в основата си е арогантна, жестока и студена, и в която елегантността и орнаментацията са подчинени не на търсене на красота, а на чувство за превъзходство и себичност. Което е още по-радващо (понеже мен поне току що изброеното ме радва много), филмът ни дава достатъчно време да се насладим на пейзажа. Вместо една бърза интродукция, докато текат надписите, Човек от стомана разказва в детайли за бунта на Зод и плана на Джор-Ел, и действието на Земята не започва преди да са минали поне петнадесетина минути.

Същевременно обаче, филмът се движи бързо и ефективно. Историята на Кларк Кент започва, когато той вече е напуснал Смолвил като възрастен и се опитва да спазва съвета на починалия си баща да крие истинската си същност от хората, като в същото време помага наляво и надясно. Същевременно, неколкократно виждаме сцени от миналото в спомените му, за да разберем какво е оформило личността на извънземното дете в достойния и принципен млад мъж. Начинът, по който Кларк губи баща си в тази реинкарнация на историята, го приближава опасно близо до мотивацията на Питър Паркър в Спайдър-мен, но сценаристите са успели да избегнат елемента на вина, и слава богу, защото той тотално би разрушил образа.

Действието ускорява темпо, когато Кларк инфилтрира екип от американски учени и военни, открил извънземен кораб в ледниците в северната част на Канада. Корабът, разбира се, е древна колонизаторска експедиция от Криптон, но компютърът му е достатъчен, за да може да използва ключа, който Джонатан и Марта са открили в капсулата преди 33 години. Така Кларк най-накрая се запознава с истинския си баща и научава истината за произхода си. Там се запознава и с журналистката Лоис Лейн (Ейми Адамс), която е част от експедицията и го е проследила във вътрешността на кораба (интересен момент – в тази версия Лоис от самото начало научава тайната самоличност на Супермен). Скоро след това генерал Зод и съратниците му – освободени от черната дупка по време на унищожението на Криптон – пристига на Земята с наблъскан с оръжия кораб и поставя ултиматум: извънземният бежънец, който се крие там, да му бъде доставен незабавно, „or else…“ Кларк най-накрая е принуден да постави на изпитание страха на Джонатан, че човечеството не е готово да приеме дарбите на сина му.

Наясно съм, че този материал стана в голяма степен преразказ, но ми е важно да обясня какво представлява Човек от стомана. Както казах в началото, това е на първо място космическа фантастика. Вместо поредния изморен Лекс Лутър (защото, наистина, МОЖЕ ли да имаме Супермен без Лутър като злодей или Х-мен без Магнито? Pretty please?), заплахата тук е друг Криптонец, чийто екип от командоси не само притежава всички умения и свръхсили на Кал-Ел, но и извънземни оръжия и космически кораби. И конфликтът е на глобално ниво, в което хората – макар и безпомощни в директна конфронтация с богоподобните пришълци – всъщност са важен играч.

Сценарият на Човек от стомана е странно биполярен. От една страна, историята е комплексна, пейсингът поне според мен е перфектен, а разнообразието от ситуации и локации е огромно. Филмът не е скучен в нито един момент, при все че истинският екшън започва едва във втората му половина. Всъщност, в този аспект той е дори още по-добър от Батман в началото, чиято структура следва. От друга страна обаче, голяма част от диалозите са просто под санитарния минимум. Макар и тук-таме да има кадърни реплики, през повечето време героите ръсят някакви невъобразими простотии и клишета, които предизвикват едно спонтанно „REALLLYYY?!“ И ако някои моменти имат своя глуповат комиксов чар, то когато дясната ръка на Зод, Фаора-Ул (Антье Трауе, позната ни от великолепния Pandorum) изнася речта за еволюцията, докато млати Супермен, на човек просто му става неудобно за иначе много кадърната актриса, която е била принудена да изцепи тези именно зашеметяващи клишета.

В този ред на мисли, изборът на актьори е повече добър, отколкото лош, но има някои много странни избори на роли, за които не можем да обвиним скапаните диалози. Майкъл Шанън например е тотален мискаст като генерал Зод. След изпълнението му в Boardwalk Empire няма никакво съмнение, че човекът е много стабилен актьор, но в Човек от стомана абсолютно не съумява да предаде усещането за достолепие, сила и заплашителност, което ролята изисква. Вместо това звучи и изглежда като креслив истерик, което просто не работи. За компенсация обаче, Хенри Кавил е може би най-добрият Супермен, който сме имали досега. Британецът съумява едновременно да предаде бой скаут идеализма на Кал-Ел, но и да му даде леко цинична страна – излъчването, че това е герой, който не може да бъде манипулиран и разиграван, и който е избрал да следва пътя си, а не е бил натикан в него насила. Всъщност той дори го казва във филма – „it will have to be on my terms“. Ейми Адамс като Лоис Лейн също е стабилно попадение, макар и ролята да не е особено предизвикателство.

Екшънът в Човек от стомана е на страхотно ниво. Мащабите са подчертано епични, и според мен търсеният ефект не е самоцелен, а се стреми да демонстрира колко различна е Криптонската скала от Земната. В началните сцени виждаме гражданската война на Криптон, в която космически кораби се взривяват над повърхността на планетата. По-късно, когато Зод пристига на Земята, имаме първо няколко сериозни сблъсъка между неговата агитка и Кал-Ел, в които сгради и превозни средства биват размахвани и взривявани. Финалният екшън – както преди, така и по време на сблъска между самия Зод и Супермен – също е страхотно епичен. Свалям шапка на който е отговарял за ефектите и визуалната страна, защото екшън-сцените позволяват МНОГО експлозии в стил Майкъл Бей, а вместо това пламъците са сведени до минимум (за сметка на разрушените небостъргачи, чийто брой е почти комичен).

Изненадващо, дори музиката на Ханс Цимър този път е на високо ниво и макар че филмът няма особено запомнящи се мелодии, саундтракът е много динамичен и агресивен, и нетипично за последните години, допринася към атмосферата вместо просто да бледнее на фон.

Като цяло, Човек от стомана е много стабилна лента със странни и неочаквани слабости (диалозите наистина едвам се траят на моменти, а Зод имаше нужда от различна трактовка, за да впечатлява истински), които й пречат да достигне пълния си потенциал. Към момента обаче е подчертано най-добрият летен хит за годината, множество обиколки пред новия Стар Трек, от който, иронично, успява дори да бъде по-добра фантастика.