Kick-Ass 2

Без бой си признавам, че манията по Kick-Ass ме подмина кардинално. До такава степен ме подмина всъщност, че не го бях дори гледал допреди няколко седмици (в този ред на мисли, нямам и най-бегла идея какви са преводите на имената на български, но подозирам, че са абоминативни, та ще разчитам на над-средната интелигентност на читателя да си ги превежда наум от оригиналните названия). Разбира се, на този етап се бях наслушал на хвалби и при все, че нямах някакви КОЙ знае какви очаквания (очевидно, иначе нямаше толкова време да не съм го гледал), филмът пак съумя някакси да не ме грабне. Не, че не ми хареса, просто не ми хареса достатъчно. Тарантиновизмите вече дори при Тарантино не ме впечатляват и въпреки че самоцелната бруталност не ми пречи, определено не ме прави по-голям фен на режисьорите, които прибягват до нея. Тъй или иначе, Kick-Ass има своите ценни моменти, и когато един локален бар-театър (да, олд-скуул, с балкони, полилеи и сцена, ама с консумация на алкохол) пусна трипъл-фийчър срещу $5 – The Conjuring, The Heat и Kick-Ass 2 – очевидно нямаше как да пропусна.

Втората част не си поставя за цел някаква съществена оригиналност или нова концепция, а вместо това набляга на количество, опитвайки се същевременно да не губи качество. Залозите в Kick-Ass 2 са по-големи, кръвта е повече, противниците са по-многобройни, но и героите вече са цял отбор юнаци… Формулата „още от същото, ама повече“ е сработила идеално и филмът посвоему съумява да е не просто продължение, а втора част от дуалогия, доразвивайки идеите (колкото ги има) от предшественика си и внасяйки своеобразен завършек на историята, започнала, когато тийн-нърдчето Дейв Лизевски (Аарън Тейлър-Джонсън) решава да си направи костюм и да стане супер-героят Kick-Ass.

Не се подвеждайте по високопарни фрази като „доразвиване на идеи“ и „внасяне на своеобразен завършек“, историята на Kick-Ass 2 е доволно малоумна. Все повече и повече хора са вдъхновени от Kick-Ass да сложат маска и да започнат да се борят с престъпници по улиците, но и обратната страна на монетата не спи. Крис Д’Амико (Кристофър Минц-Плас) е решен да получи отмъщение за смъртта на баща си и един злощастен… инцидент… поднася на тепсия ресурсите, с които да постигне целите си. Междувременно, Hit Girl (Клоуи Грейс Морец) се опитва да изпълни волята на покойния си баща и да се впише в живота на Минди Макрийди – да бъде „нормално“ момиче в училище, с променлив, но доста приятен за зрителя успех. Тези дълбоки сюжетни линии до една намират своето развитие и кулминация в брутални и най-често кървави сцени, които до една са доволно удовлетворителни – повече, отколкото в първия филм, поне за мен.

За съжаление, Kick-Ass 2 изглежда като да е писан от двама сценаристи. Един, отговорен за общата посока на действието и финала, и друг, който е писал началото и е навързвал сцените една с друга. И вторият си е оставил ръцете, краката и честно казано оная си работа, защото филмът е изпълнен с глупости, които холивудска продукция от този калибър просто не би следвало да си позволява. Приятелката на Дейв от първия филм има двуминутна роля, в която се държи като пача от олимпийски калибър, тотално неправдоподобна и в разрез с дотогавашния си образ. Теоретично добър второстепенен персонаж става директна причина за най-трагичния момент в Kick-Ass 2, но му се разминава безпроблемно, защото никой не разбира. Разни ей такива ситуации минават и заминават и човек се чуди кой ги е писал тия простотии и защо му е било платено.

Същевременно обаче филмът набира скорост и става все по-фокусиран и все по-качествен с приближаването към финалната конфронтация. Всички второстепенни персонажи – дори тези с минимално екранно време – имат ясно изграден характер (особено симпатичен ми беше младежът вляво – „Insect-Man“ (Робърт Емс) – който отказва да носи маска, защото това би било твърде близко до скриването обратно in the closet. А развръзката носи приятно усещане за финалност, но и дава заявка, че бъдещето е отворено и макар една история да е приключила, друга би могла да започне.

В техническо отношение, Kick-Ass 2 предлага още от същото, което правеше предшественикът му. Забавените каданси ги има, но не са многобройни и не дразнят. Комиксовите моменти са качествени, а една сцена е като извадена от фаталити-сикуенс на видео-игра и размазва. Музиката е епична по един приятен олд-скуул начин, който всъщност допринася доста повече за кефа от филма, отколкото човек си дава сметка първоначално. За актьорска игра е трудно да се говори, но при наличието на badass фактора на Клоуи Грейс Морец и плочките на Аарън Тейлър-Джонсън, човек няма нужда от повече. Честно казано щях да се радвам на филма една идея повече, ако Кристофър Минц-Плас беше една идея по-малко ужасяващо неприятен, но такава роля са му дали, такава е изиграл…

Като цяло, останах приятно изненадан от Kick-Ass 2. Не защото е кой знае колко добър, а защото е достатъчно добър, за да държи интереса през цялото време, да забавлява доволно и по някакъв начин да е едновременно по-сериозен и не по-малко весел от предшественика си. Драмата тук е малко по-истинска, насилието е по-концептуално и по-малко самоцелно, а героите са една идея по-добре развити. Различната режисура не се набива на очи, но според мен е дошла в плюс на лентата и не мисля, че някой би съжалявал поне едно гледане.