Приказка на приказките

Ако не се лъжа, Приказка на приказките беше единственият пълнометражен фентъзи филм на тазгодишното издание на София Филм Фест. Лентата е вдъхновена от класическите европейски приказки и по-специално от техните зловещи и гротескови първообрази, а не от омекотените адаптации на братя Грим. В случая Матео Гароне и компания са избрали да екранизират някои по-непопулярни в днешно време приказки като „Бълхата“, а не всеизвестни истории като „Пепеляшка“ или „Спящата красавица“.

Приказка на приказките разказва три общо взето самостоятелни истории. В центъра на събитията попадат управниците на три съседни кралства. В първото от тях, Кралицата (Салма Хайек) отчаяно иска да забременее, но опитите ѝ не дават резултат. Тя се обръща за помощ към мистериозен магьосник, който я насочва към зловещ ритуал, като предварително я предупреждава за цената за сбъдване на желанието. Във второто кралство, Кралят (Венсан Касел) се отдава на разврат при всеки възможен повод. Една сутрин той дочува от прозореца си прекрасна песен и мигновено се впуска в преследване на жената с ангелски глас. Въпросната жена всъщност е старицата Дора (Хейли Кармайкъл), живееща в малка къща със своята сестра Има (Шърли Хендерсън). Заинтригувана от интереса на Краля, Дора необмислено започва опасна игра на лъжи и заблуди. Междувременно в третото кралство, Кралят (Тоби Джоунс) случайно открива странна бълха, която непрекъснато расте. Мистериозното насекомо се оказва толкова пленително, че в грижите за него Кралят напълно забравя за своята дъщеря, принцеса Вайълет (Бебе Кейв). Трите истории вървят паралелно, като филмът прескача от едното кралство в другото.

Въпреки интересния замисъл на Матео Гароне и въпреки огромната ми любов към всякакви приказни адаптации, общата ми оценка за Приказка на приказките не е особено положителна. Това се дължи в най-голяма степен на факта, че филмът не успява да слее добре двете си същности в единен и хармоничен съюз. От една страна Приказка за приказките се опитва да следва духа на старите европейски приказки, а от друга – да се впише в моделите на съвременното европейско кино.  Проблемът е, че и двете парадигми са доста странни и особени сами по себе си. Старите приказки имат своя собствена логика, която не е задължено конвенционална и разбираема. По средата на приказката може някой най-обикновен човек да забие нож в случайно дърво и да заяви на другаря си „От това дърво потече вода! Остани тук и я наблюдавай. Докато тя е бистра и чиста, аз ще съм жив и здрав, но ако от дървото потече мръсна вода, значи ме е сполетяла беда.“ В приказките такива неща просто се случват – без обяснения защо точно този обикновен човек изведнъж се оказва свързан с точно това обикновено дърво. Но именно в това е чарът на тези истории – в тях магията просто съществува, без ограничения или разяснения. И макар приказните истории да звучат странно, дълбоко в тях има някаква вътрешна логика, нещо, което те кара просто да приемаш историята такава, каквато е. Съвременното европейско кино също е странно, но по съвсем различен начин. Работи с други модели, разказва малко неясни истории, в които вплита абстрактни философски концепции. Приказка на приказките илюстрира логиката на приказките и едновременно с това се опитва да я огъне, да я подчини на логиката на европейското кино. Резултатът представлява объркана каша от най-различни нелогични и неясни неща, които само рядко успяват да бъдат чаровни.

Не казвам, че е невъзможно да се направи хубаво съчетание между европейско кино и класически приказки – само преди няколко години Пабло Бергер го постигна в своята изключителна Снежанка с Макарена Гарсия и Марибел Верду. Но Бергер много правилно успя да напипа в какво точно се крие магията на приказките и наблегна не на формата, а на съдържанието. Матео Гароне, от своя страна, влага прекалено много усилия в това да имитира външния блясък на приказките като същевременно набутва в тях концепции от съвременното кино. И в крайна сметка само едната от трите истории в Приказка на приказките има ясно послание и завършен сюжет. Другите две са объркани, хаотични и завършват толкова неясно, че човек трябва да прочете в Уикипедия какво точно е станало и да си каже „Окей, това не звучи зле, но все пак щеше да е хубаво да го видя в самия филм.”

В сценарно отношение създателите на лентата са залегнали много повече на действието, отколкото на диалога. Героите във филма разменят само няколко реплики и то единствено когато е крайно необходимо. Парадоксален е фактът, че самото действие е ужасяващо мудно. Общата продължителност на лентата е над два часа, макар всяка от трите истории да може да бъде разказана преспокойно за не повече от трийсетина минути. Първият един час е толкова муден и скучен, че на няколко пъти си помислих, че няма да издържа до края. За щастие след това филмът набира скорост и историите най-после успяват да се завъртят достатъчно, че зрителят да иска да види как ще се развият.

Актьорските изпълнения са с доста разнородно качество. Салма Хайек силно преиграва в ролята на Кралицата, докато Венсан Касел се справя по-скоро прилично с персонаж, който е толкова елементарен и еднопластов, че не изисква особен талант. От тримата владетели, Тоби Джоунс най-добре успява да влезе под кожата на героя си и да покаже каква е същността на този архетипен образ. Но бижуто на филма е Бебе Кейв, която е изразителна, въздействаща и има късмета да играе в най-интересната от трите истории.

Най-добрият елемент на Приказка на приказките несъмнено е визията. Костюмите са изящни, природните пейзажи спират дъха, визуалните ефекти изглеждат страхотно. Лентата е снимана за скромната цена от 14,5 милиона долара, но изглежда като нещо, направено с много повече пари. (За сравнение – последните две приказни адаптации на Дисни – Пепеляшка и Господарката на злото имат бюджети съответно 95 и 180 милиона долара, дори френският Красавицата и звяра на Кристоф Ганс разполагаше с 35 милиона евро.) Във визуално отношение Приказка на приказките залага не толкова на компютърната графика, колкото на естествените природни красоти и детайлно изработените костюми. И резултатът е добър, няма как да го отрека.

Като цяло се радвам, че се правят все повече приказни филми, при това различни приказни филми. Харесва ми, че Приказка на приказките поне опитва да подходи по по-нестандартен начин и да илюстрира гротесковата същност на старите европейски истории. Опитът за жалост не е особено успешен, но въпреки това филмът получава бонус точка за интересния творчески замисъл.