Режисьор: Крейг Гилеспи

Сценарий: Стивън Роджърс

В ролите: Марго Роби, Алисън Джени, Себастиан Стан

Изминалата година беше благодатна откъм филми, чиито централни образи са “интересни” жени. Но дори сред тях нито един не се доближава до увлекателността на Аз, Тоня. Не вярвате? Просто изглейдате трейлъра! (И да, целият саундтрак е точно толкова як).

Но все пак няколко уговорки. Възможно е на хората, запознати с действителната съдба на Хардинг – тоест професионална кариера и личен живот, филмът да се стори чувствително изопачен. За спортните фенове двата часа пък може да се сторят мъчителни. Голяма доза от фигурното пързаляне е плод на качествен CGI, а Олимпиадата, състезанията и фактите, свързани със самия спорт, са с категорично преобладаваща фикция и служат по-скоро за фон на разказа. Това обаче, което прави Тоня лента, безусловно заслужаваща вниманието ви, е режисьорският подход. Защо? Ако погледнем реално историята на Хардинг с цялата ѝ спортна злоба, семейни драми, годни за сапунка, и насилственото прекратяване на кариерата ѝ заради инцидента с Нанси Керигън, мнозина вероятно биха се насочили към сглобяването ѝ в може би прилична полу-сълзлива, полу-поучителна социална драма. Вместо това Крейг Гилеспи заснема филма в сатирични тонове, което съумява да подсили социалния елемент, без да го натрапва твърде декламативно на зрителя. Скорошно заглавие, което подхождаше по този начин, е може би The Big Short. Уви, Тоня не е филм от същия калибър, но стремежът на режисьора да бъде различен при поднасянето на действителната история несъмнено се отплаща.

Зареден с много енергия, Тоня е силно динамичен филм, чието темпо сякаш има за цел да дублира чувствително неспокойната и амбициозна натура на състезателката. В голяма степен за това можем да благодарим на монтажиста Татяна Ригел, чиято дългогодишна работа с този на Тарантино (Сали Менке) е довела до доста приятни сходства в подхода. Тоня не би бил същият филм, ако монтажистът беше различен. А няма много филми годишно, за които подобно нещо може да се каже.

Съвсем логично, другата значима звезда във филма би следвало да е Марго Роби. Освен заета с централната роля, Роби се изявява и като продуцент. Длъжна съм да отбележа, че въпреки изсипаните суперлативи, по-скоро бих аплодирала австралийката за работата ѝ именно в продуцентското поприще. Не желая да звуча дребнаво или недооценяващо, но Тоня Хардинг е фигура от поп-културата, нещо като запазена марка за популярен американски бял боклук. Така „епична“ по своята същност фигура е нелека задача. Въпреки цялото старание, къртовски труд и естествен чар, за мен Роби е неубедителна като Хардинг. Тоест за секунда не мога да повярвам, че това би могло да е жена с проблеми, с лабилна психика, с болезнена амбиция, с разбит живот. Всичко, което наблюдавах, бе Роби, опитваща различни неща. Намирам, че в крайна сметка изпълнението ѝ е постижение в рамките на филмографията ѝ, но определено недотам задоволително за замисъла на филма.

А сценарният ъгъл в Тоня предполага образ, който е извънредно интересен, забавен, брутален, но и чувствителен и раним. Всъщност ако има моменти, в които Роби успява да впечатли, то това са именно по-минорните – тези, които се стремят да очовечат максимално Хардинг и да демонстрират как всичките ѝ човешки недостатъци са плод на средата, в която израства и хората, с които ѝ се налага да се бори (в буквален и преносен смисъл). Звучи бозаво и неубедително и да, реално ситуацията не е точно такава. Знаете – всеки е продукт на средата си, обаче все пак свободният избор е налице. Аз, Тоня е на моменти удобно елиптичен и манипулативен, но тъй като, както споменах, е заснет в тона на забавна, динамична сатира, точно когато има вероятност зрителят да се позамисли, следващият кадър ни поднася нещо ново. И често доволно комично.

Причината, поради която тенденциозно пропускам да коментирам Алисън Джени, е, че изпълнението ѝ е толкова чудесно и така емблематично, че всякакъв коментар би звучал кухо. Някъде бях попаднала на коментари, че образът ѝ (на майката на Хардинг ЛаВона Голдън – да, това не е псевдоним на стриптийзьорка, а истинско име) е скучен, еднопластов и уви това превръщало изпълнението ѝ в монотонно и безинтересно. Не мога да подкрепя това. Джени прави толкова красноречиво впечатляващо изпълнение именно защото няма твърде богат материал, с който да работи – тоест репликите и присъствието ѝ са ограничени до първата 1/3 от филма, но за сметка на това предоставя на зрителя съвсем пълнокръвен образ, от който не можете да отклоните поглед. Щеше да е наистина чудесно, ако и с Роби се бе получило такова попадение.

И така, ако очаквате дълбока драматизация на истинската история за инцидента свързан с Керигън, ще останете разочаровани. Но ако не се впечатлявате особено от изопачаване на факти и търсите динамичен, забавен филм с прекрасен саундтрак и чудати герои, Тоня си струва.

Оценка: 7/10