Аз, Даниел Блейк

Random

Пиша това ревю, опитвайки се да съм колкото се може по-кратък и съзнавайки, че трудно ще ми се отдаде. Защото Аз, Даниел Блейк е толкова искрен, дотолкова натуралистично оголен от всякаква символика и “изкусност”, че уж художествената му реалност те удря с цялата си постижима тежест. Това само по себе си, разбира се, прави филма силно политически – защото си позволява да покаже същата тази реалност от гледната точка на безпомощния. И тъй като рецензия на подобна творба също не може да бъде написана другояче освен политически, ми се иска да съм кратък – този филм трябва първо да се гледа, а след това да се четат анализите му.

Защо трябва да се гледа? Една причина би могла да бъде, примерно, за да разберем поне малко по-добре Брекзит, Тръмп, гръцкия референдум от преди две години, всичката помия, която клокочи в момента в Европа и у нас. За да се замислим какво изобщо правим тук и сега, за да се депресираме и за да се ядосаме. Също, защото макар филмът на Кен Лоуч да разказва просто една човешка история, сцените в лентата на англичанина са така наредени, че трябва да си твърде глупав, за да не прозреш вътрешно присъщата им, искрена критика към капитализма. И пак, поради натуралистичната близост на филма до реалността, критиката не е в самите сцени, а в парченцата свят, които запечатват. В такъв случай, след края на филма или трябва да се ядосаш на себе си, че живееш в същия този свят, или на режисьора, който явно ти пробутва някаква въобразена, враждебна реалност.

Даниел Блейк е на 59 години, дърводелец с четиридесет години стаж; съпругата му наскоро е починала след продължително боледуване, а той самият още по-наскоро е претърпял тежък инфаркт на работното място. Задушаващите обстоятелства продължават да го затрупват – лекарите му казват, че не е готов да работи отново, “медицински специалист” (сиреч, обучен набързо чиновник) пък го обявява за годен за работа и спира помощите, които му се полагат заради влошеното здраве. Блейк обжалва решението, като междувременно е принуден да кандидатства за социални помощи, тъй като няма никакви доходи. Всичко това много бързо се заплита като кафкиански кошмар около благия джорди, който, както сам се изразява, може да вдигне къща, но с компютрите хич не го бива. Един ден в бюрото по труда Блейк помага на Кейти – млада майка на две деца, която току-що се е преместила в Нюкасъл от Лондон, прогонена от свирепата жилищна криза. Двамата намират общ език и даже за няколко минути може и да си помислиш, че това ще е история за силата на човешкия характер и за способността му да прави добро и да спасява нуждаещите се.

Не. Минимално внимание към степента на реализъм у Аз, Даниел Блейк и също толкова бегла запознатост със ситуацията във Великобритания подсказват от самото начало що за история е тази. Няма и сламка съмнение, че системата е нагласена срещу обикновения човек. Така наречената социална държава е приватизирана в полза на частни компании, чиято основна дейност се състои в това да отказват гражданите от полагащите им се помощи. Комуникацията с тях се случва чрез телефонен разговор, по време на който можеш да се оплачеш на служител на кол-център, от когото нищо не зависи, а чиновниците, които те обричат на глад – защото си беден, – те питат дали да те препоръчат на местната хранителна банка – учреждение, което разчита почти изцяло на  доброволци и дарения. Редките случаи на човешко отношение в официалните пространства, работещи по логиката на парите, или биват прерязвани в корен от някой мениджър, или пък идват като подаяние от същия. А “успелите” хора от същата тази презряна прослойка на “неможещите” и “лентяите” са също толкова склонни да експлоатират хората около себе си – това са научили от реалността.

Аз, Даниел Блейк е много неопосредстван допир с резен от живота на тези хора на ръба. В нито един момент мелодраматичен, нито пък разчитащ на клишето за добрите бедняци, които показват моралното си превъзходство над останалите. Добротата на Даниел, Кейти и останалите като тях извира от осъзнатостта, че са натикани в последния възможен ъгъл и друго освен това няма, тя вече ги дефинира като хора и загубата ѝ е краят. По един искрен начин филмът показва нещата каквито са (Лоуч и екипът му са подходили към предварителното проучване с високи журналистически стандарти, a в Лондон Джереми Корбин призовава премиера Тереза Мей да го гледа, за да придобие представа от ефекта на политиките на остеритет на партията ѝ), без (почти) да ги сочи и обяснява. От тежестта на ежедневния, местен живот, когато героите палят свещи и ги захлупват със саксии, за да сгреят макар и малко жилището си, до глобалния обхват на тази корозивна система, в която американски компании се разполагат със здравето ти, а китайски фенове на “Стоук Сити” от другия край на света ти продават нелегално маркови стоки, които не можеш да си позволиш дори на неколкократно по-ниска цена. Не че ти трябват, но ако не се стремиш към тях излиза, че си никой и нямаш достойнство.

Чудесно направен и изигран, важен филм. Няма какво да се преструвам, че познавам лично живота, който описва, но истинността му не е тайна – във Великобритания милиони хора живеят някъде близо до този ръб, а процентът им в повечето европейски страни, включително и особено у нас, надали е много по-различен.

Intery

Аз, Даниел Блейк по никакъв начин не се опитва да бъде надполитически или неутрален – напротив, носи политическите си пристрастия на ревера си и ги показва изрично в някои сцени, така че дори някой изобщо незапознат с партийните традиции на Обединеното кралство да ги разбере. Това може би би отблъснало някои, но аз не бих могла да си представя друг начин, по който този филм да бъде направен – в крайна сметка, целта му е да покаже ефектите от конкретните политики на неолиберализма, на остеритета и на разрушаването на държавата на благоденствието, а това няма как да се случи без назоваването на прокарващите ги.

Немалко филми искат да разкажат истории на страдание, които не биват разказвани пред достатъчно широка публика. Това, с което Аз, Даниел Блейк изпъква пред много от тях, е упорството му да разкаже своята история чрез персонажи, които са безкрайно човешки, а не празни манекени, върху които зрителят да проектира своята интерпретация на страданието от обективно тежките им обстоятелства. Даниел Блейк, както и Кейти и двете ѝ деца, не правят впечатление на опити за Репрезентация на някакви демографии, нито пък на удобни жертви, които да бъдат използвани за реквизит при илюстрация на определен проблем. Те са просто неидеализирани реалистични персонажи, към които е твърде лесно да се привъжеш, дори и когато много се опитваш да не го правиш, в опит да запазиш дистанцията между себе си и филма, за да не допуснеш страданието им да те засегне твърде дълбоко. Но, разбира се, не успяваш да останеш извън съпреживяването.

А типът страдание, което тези герои преживяват, не е от онзи тип, който те кара да се почувстваш сякаш сценаристът струпва в сюжета колкото се може повече болка само и само за да те накара да се разплачеш или поне да се трогнеш. В Аз, Даниел Блейк хората страдат по различни начини, но вероятно най-въздействащият от тях е постепенната и все по-страшната загуба на достойнство и на човешки статут.

Блейк е допринасял към системата за социално осигуряване през целия си дълъг трудов живот, но когато се оказва в нужда, същата тази система се отнася към него без никакъв опит за разбиране или оказване на помощ. Той е принуден да прескача препятствия, кое от кое по-унизителни, без от тях да има каквато и да било полза. Всичко това се извършва не от някакви злодеи, а от едни хора на заплата, които просто и безлично си вършат работата. Може би те някога са изпитвали някакво съчувствие към изпадналите в нужда хора, но сега у повечето от тези служители не е останало нищо подобно – някъде между корпоративната структура и активното мъмрене на всеки, който понечи да прояви по-човешко отношение, Даниел и Кейти се сблъскват само с враждебност и безумни правила, вследствие на които двамата стават все по-отчаяни и губят все повече от достойнството си. Вътре в бюрото по труда все пак съществува едно ярко изключение на човек, който е истински загрижен за уязвимите, но присъствието му там служи само за илюстрация колко по-ценна може да бъде подобна организация, ако стремежът ѝ в действителност беше да помага.

Аз, Даниел Блейк е от онези редки художествени произведения, които наистина имат потенциала да променят отношението на зрителите си към сегмент от населението, който иначе бива предимно очернян, и към политиките, които в момента се използват за решаването на обществени проблеми. Надявам се да достигне до много повече хора, а след като го гледат, те също да се ядосат.