Дух в броня

Оригиналният Ghost in the Shell от 1995 г. е сред най-емблематичните култови класики в света. Филмът на Мамору Ошии, базиран на мангата на Широу Масамуне, е комплексна история, изградена върху киберпънк-мистицизъм и философски разсъждения над идентичността и естеството на човешката душа. Нещо повече, визуалните аспекти на легендарната лента са вдъхновили една сюрия азиатски и западни творци, включително сестрите Уашовски и тяхната култова класика Матрицата. Всеки опит за римейк, и особено за западен римейк на подобно произведение, неизбежно би бил посрещнат с високо внимание и ниво на критичност, запазени за сравнение с истински шедьоври.

Първата червена светлинка замига при избора на режисьор и сценаристи. Когато единственият познат филм в режисьорското ти резюме е Снежанка и ловецът, а хората, на които разчита сценарият ти, могат да се похвалят основно с Трансформърс, очакванията, че ще можеш да постигнеш елегантен философски киберпънк, спадат драматично. Червената светлинка избухна в горски пожар, когато за главната роля беше избрана Скарлет Йохансон. Оригиналният Ghost in the Shell е история за механични тела, кибернетични импланти и изкуственост, така че Майорът би могла да бъде от всяка раса. Но на фона на все по-силните расови проблеми в Америка, западен филм, който адаптира японски оригинал без да сменя локацията, но правейки повечето герои бели, е меко казано проблемен.

Иначе казано, Дух в броня (поредното бездарно клане от страна на родните преводачи) се застреля в лицето още преди да излезе по екраните и започна състезанието, изостанал с няколко обиколки. Необходимо беше доста сериозно качество, за да надмогне недъга на лошите очаквания и общия страх, че посредствени американски творци, дирижирани от алчни комерсиални продуценти, няма да успеят да задържат духа в черупката. И филмът съумява… да не  ни изненада. И държа да започна с това, че грозното „избелване“ на каста е по-голям проблем, отколкото очаквах да бъде, но далеч не е единственият фактор лентата да е такова силно разочарование.

Действието се развива в безименен метрополис, очевидно в Япония, и започва с текст, който ни съобщава, че за разлика от оригинала, историята тук ще бъде за зла корпорация и открадната идентичност. Което, разбира се, беше очевидно още от трейлъра, но аз таях надежди да бъда опроверган. Майор (направили са го ИМЕ, моля ви се, а не длъжност) е първият успешен киборг в историята – човешки мозък в изцяло механично тяло. Третирана като оръжие от компанията, която я е създала, тя е зачислена към Отдел 9 (в тази си версия – напълно неoдухотворена и недоуточнена правителствена организация, вероятно свързана с армията), където година след създаването си се натъква на хакер, способен да пренаписва човешки спомени чрез имплантите на жертвите си. Мистериозният Кузе се оказва доста по-тясно свързан с нея, отколкото изглежда на пръв поглед, и я поставя на пътя на разкрития, които ще я доведат до истината за произхода ѝ.

Ако всичко това ви звучи като блудкава смесица от сюжета на оригиналния Ghost in the Shell, втория сезон на сериалната адаптация – Stand Alone Complex – и историите за Джейсън Борн, то определено сте на прав път. Дух в броня всъщност има нахалството да се престори, че ще се опита да върви по пътя на предшествениците си и героинята на Йохансон изглежда объркана от мястото си в света и това доколко може да се счита за човешко същество в технологичната черупка, която душата й обитава. Но тези терзания скоро биват изметени под дивана, заменени от клиширана история за откраднати спомени, която носи неприятното усещане за супергеройски ориджин-филм, завършваща по драматично противоположен начин спрямо оригинала – на практика диаметрално противоположен. До степен дори да може да се „похвали“ със стереотипния корпоративен лошковец, лишен от всякаква човечност и движен от… знам ли и аз, алчност? Повечето герои във филма нямат особено добре изградена мотивация.

Във визуално отношение, градът, в който се развива действието, изглежда по-впечатляващ в трейлърите, отколкото всъщност е. Де факто единственото, което виждаме, са отвратително кичозните огромни холограми на хора и движещи се предмети (които, нека не се лъжем, никой нормален човек не би позволил да му се бутат в лицето) и измити от детайл улици, пълни с коли, които изглеждат като правени от Лего. Пространствата в тези гротескни сгради също са лишени от детайл и са доста смущаващ контраст както със стерилния, но смислен минимализъм на първообраза, така и с други сходни западни филми като Беглец по острието. На практика с едно единствено изключение, специално фокусирано върху идентичността на обитателя му, всички други локации в Дух в броня изглеждат като че ли на сценичния екип му е омръзнало по средата и си е тръгнал.

Тази липса на внимание към детайла се отнася към на практика всички останали елементи във филма. Сюжетът, освен елементарен и клиширано западняшки, е пълен с пробойни, а не на последно място е тоталната липса на идентичност на екипа на Отдел 9, който хем целият е там, хем няма никакво реално участие в историята, с изключение на Бато (Пило Азбек, също бял и синеок) и шефа им Арамаки (Такеши Китано, който е отговорен за една от малкото наистина удовлетворителни сцени във филма). Дори в музикално отношение Дух в броня – който има достъп до гениалния саундтрак на филма от 1995 г. – избира да използва безлична бекграунд музика с нулев заряд, и даже си доотрязва сам краката, като я контрастира с оригиналната тема, но вместо да я използва в отварящата сцена (слабо изкопирана от първообраза), я запазва по неясни причини за финалните надписи. По-грозното обаче е, че визуално лентата граби с шепи от оригиналния филм и цели сцени са буквално пренесени едно към едно. За съжаление, повечето от тези елементи – като например ръката пред лицето при активирането на термооптичния камуфлаж – са използвани единствено заради това, че изглеждат добре, вместо като част от контекста на многопластов символизъм в оригиналния филм, което води до пълна липса на ефективност.

И разбира се остава расовият елемент. Държа да бъда максимално ясен: да, Дух в броня се развива във време и разказва история, които позволяват образът на главната героиня да бъде от каквато си иска раса. Но това не е проблемът. Има драматична разлика между способността да обясниш избора си да „избелиш“ всички главни герои – от Майора и Батоу до злодеите – в контекста на филмовата реалност, и това да оправдаеш този избор в контекста на реалния свят. Циничните причини са ясни – при толкова похарчени пари, на лентата ѝ трябва голяма звезда, за да я продаде. И ако поставиш Черната вдовица в град, обитаван изцяло от азиатци, липсата на кохерентност ще прави лошо впечатление, така че е нужно да кастнеш и други бели актьори в централни роли. Само че населението на Америка (която, нека не се лъжем, е основният източник на бокс офиса на всеки западен филм) става все по-разнообразно като цвят и идентичност, и на милионите американци от азиатски произход все по-малко им изнася да си траят, докато Западът смуче историите им с кеф и лепи бели актьори да ги играят. Естествено, че няма да имаш голяма А-list азиатска звезда, която да сложиш в блокбъстъра си, когато никога не избираш азиатци за главни роли. И този Параграф 22 има само един изход – продуцентите да осъзнаят, че тези расистки решения все повече вредят на приходите им, и да започнат да подхождат с малко повече уважение към източниците, които адаптират. Иска ми се да кажа, че за пореден път телевизията изглежда около десетилетие напред в това отношение, но предстоящият Death Note на Нетфликс обещава да ме опровергае. Alas…

Дух в броня е слаб, безличен, елементарно направен филм с грозен расистки дефект в основата си. Ако се абстрахираме от всички връзки с Ghost in the Shell и го преместим в Америка, би бил безличен, елементарно направен киберпънк-екшън, който щеше да направи приятно впечатление с визията си и да бъде забравен от зрителите след около месец. Но да разполагаш с толкова голяма отговорност и същевременно толкова огромен потенциал, колкото предлага оригиналът, и да сътвориш това проблемно и долнопробно нещо, е престъпление спрямо изкуството като цяло, и монументалния първоизточник конкретно. Истината е, че в лентата имаше и добри моменти, които може би си заслужават споменаването. Но огромното ми разочарование от поредицата погрешни и още по-лошо – лесни – решения, взети на всяко ниво от създаването на филма, не ми позволява да си губя времето в описването им. В тази броня няма какъвто и да било дух. Пуснете си оригинала и си спестете тази подигравка с него.