Полет

Доживяхме Полет на родна земя. Това е събитие само по себе си, тъй като нашенските разпространители се забавиха само с около три месеца и вследствие успяха да прикоткат мен и още двама, пропуснали риповете по торент тракерите. Филмът си остана само с двете номинации за Оскар – „Най-добър актъор“ очаквано стана Даниел Дей-Луис, а Тарантино грабна наградата за оригинален сценарий. Така за Полет остана незавидната съдба да го ревюирам аз, а аз пък ще мога да се абстрахирам от Академичните награди, които филмът не получи.

На режисъорското столче е Робърт Земекис, когото трябва да призная, че не харесвам. Едно ярко изключение е покъртителният Беоулф, ала нищо друго от филмографията му не ме е трогвало особено, включително кино-икони като Форест Гъмп. На големия екран style over substance в никакъв случай не е грях, напротив, ала Земекис прави филмите си като страхотно изрисувана стена… от гипсокартон. Подозирам, че зловещата плътност в екранизацията по Беоулф се дължи до голяма степен на Нийл Геймън, но това все едно не съм го казал.

Връщаме се на страхотния Полет. Да, моноспектакълът на Дензъл Уошингтън ми влезе директно от воле. Очаквах поредната протяжна драма, която върти фелацио на Академията, а получих силен коктейл от саморазрушение и лъжи, който Дензъл и Кели Райли заедно изпиват. Почти до дъно.

Капитан Уип Уитакър е две неща – дегенерат и гениален пилот. Първото го качва на пилотското кресло на пътнически самолет, след като цяла вечер е пил направо от бутилката, клатил е колежка-стюардеса и накрая е върнал главата си на мястото й с помощта на кокаин, а второто му позволява да извърши изумителна маневра със същия този самолет, докато машината се разпада, и да спаси повечето пасажери на борда.

Докато всички медии раздуват историята за поредния американски герой и обсаждат жилището на капитана, Уип е подложен на натиск заради откритите в кръвта му „стимуланти“. Престоят в болницата го запознава с фотографката-наркоман Никол и двамата си стават един на друг патерици. Dead-end girl for a dead-end boy.

Похвалното в персонажа на Дензъл е липсата на самосъжалителен патос. Капитан Уитакър не е някакъв червей, натоварващ публиката със своята мания и търсещ съчувствие. Бидейки по своему корав мъж, той прави опити да се избави от пиячката. Е, има я и онази знакова сцена, в която нафирканият Уип оправдава собствено си безсилие по най-жестокия начин: „Аз поне не лапам пишки, за да се надрусам!“ когато само преди мигове е говорил на Никол за плажове с бели пясъци и лазурно море. Класика.

Обкръжението на Уошингтън също върши работата си чудесно. Дон Чийдъл като Хю Ланг е типично юпи-адвокатче, което до самия край се чуди дали да се възхищава на пилота, или да го презира заради издънките му, заплашващи да провалят делото. Джон Гудман като Харлин Мейс е дебелият дявол, който снабдява Уитакър с пиячка, кока и въобще жизненоважни за един мъж като Уип принадлежности. Харлин се явява сполучлив comic-relief, макар най-забавната сцена във филма да си остава онази с болничната стая, опуления Дензъл и Слава Иисуса! зад кадър.

Стигам и до вече спомената Никол (Кели Райли), която ме грабна още при първата си интеракция с Уип и едно издайнически потрепващо клепаче. Поздравления за Земекис и компания, че връзката между двамата е показана не само на сюжетно, ами и на аудио-визуално ниво, с търкалящата се спринцовка, моторчето на хладилника и хищните лапи на зависимостта.

Плюсове:

+ Непоклатим Дензъл;

+ Поддържащите актъори;

+ Клише, което не е снимано като клише.        

Минуси:

– Все пак e такова.

Една от приятните изненади на 2012 г. Радвам се, че успях да й се насладя на голям екран.