Тъмната кула There are other King adaptations than this...

Едва ли има нужда да споделям с вас каква част от тийнейджърството ми беше Тъмната кула на Стивън Кинг. Фактът, че деветдесет и седем години по-късно все още използвам онлайн името Роланд, би следвало да е достатъчен. Далечното лято, в което след спонтанен купувачески устрем на площад Славейков се оказах собственик на няколко десетки книги на Кинг, и последвалите месеци, в които изгълтах рекордно количество от тях, ще останат в личната ми история като най-интензивното запознаване с нов автор и неговите светове. Кулминацията на този трескав период беше разбира се първата ми среща с Роланд в Стрелецът. Оттогава насам винаги съм искал да видя адаптация на поредицата на голям или малък екран и таях големи надежди, когато проектът беше обявен.

Ако вече сте видели филма или имате достъп до интернет, знаете, че провалът е тотален. Тъмната кула е непростима подигравка с една от най-комплексните поредици в историята на поп-културата. И което е по-лошото, подигравка с феновете ѝ. Надявам се, че няма да ме разберете погрешно, тук не става дума за гневно фенбойче. Тези книги отдавна не са фокус на съществуването ми и в добавка аз никога не съм бил от хората, които държат на „дума по дума“ пренасяне от страницата на екрана. Но свободната адаптация има граници и когато си толкова отвъд тях, че ако се обърнеш, не можеш да ги видиш на хоризонта, използването на оригиналното име и прилежащата му терминология се обезсмисля.

Тъмната кула е условно базирана на Стрелецът, но в тази версия Роланд (Идрис Елба) преследва Уолтър (Матю МакКонахи), за да отмъсти за смъртта на баща си и в прав текст заявява (неколкократно), че съдбата на Кулата не го вълнува изобщо. Нещо повече, той дори не е главен герой на филма. Тази съмнителна чест се пада на Джейк (Том Тейлър), с когото филмът започва и чиито сънища и семейни терзания са фокусът в първите петнадесет минути, преди изобщо да срещнем лишения от каквито и да е било личностни характеристики Стрелец. Уолтър, разбираш ли, има машина, която използва Сиянието на отвлечени от Земята деца, за да стреля масивен енергиен лъч по Кулата с идеята малко по малко да я пречупи. И Сиянието на Джейк е толкова мощно, че той самичък е достатъчен, за да постигне целта.

Не, не се бъзикам, това е сюжетът на филма. Има и хора-плъхове, които носят човешки лица като маски, за да могат по-лесно да отвличат деца, и те работят за Уолтър… Мотивация липсва. Характеризация липсва. Екшънът е малко, и блед. Музиката… всъщност е изненадващо кадърна. Всичко друго е странно недоизпипано и недоизказано. Тъмната кула хвърля податки към по-голяма история, намеци за света на Роланд отпреди колапса, без да уточнява какъв е този колапс и откъде е дошъл. Терминология се използва наляво-надясно без обяснение и по-лошо – без надежда, че филмът ще изгради историята на ниво, в което зрителят би я интернализирал. Но най-вбесяващото е наличието на „намигвания“ към феновете, като числото „19“, графити на роза, надпис „Hail the Crimson King“ и прочее референции към оригиналната поредица и други книги на Кинг. Не можеш едновременно тотално да игнорираш източника и да слагаш великденски яйца за феновете на този източник. Това е тотална шизофрения!

Вкратце, Тъмната кула е боклук. Ако не се бараше адаптация на тази поредица, а беше пласиран като оригинален филм, би бил гледаемо B-movie фентъзи екшънче. Но случаят не е такъв и жалката излагация е жалка. Филмът не предлага НИЩО – нито уважение към източника, нито визия, нито екшън, нито герои. Гледането му е безсмислено и единственият резултат от него е да се помогне на бокс-офиса му, което той не заслужава. Спестете си го и прочетете (пак) книгата.

П.П. Последната картинка изразява как се чувствах, докато гледах неентусиазираното изнасилване на една от любимите си творби…