Американска идилия

Многократно се опитвах да започна този преглед без да да избълвам някое сочно клише в началото му и след също толкова многократни неуспехи, реших да водя с личните си впечатления. Американска идилия бе една от приятните изненади през тази година и от онези филми, които са далеч от съвършенството, но успяват да дръпнат емоционалните струни в зрителя си. Напуснах киносалона в лека безтегловност, което е физиологическата проява на удовлетворение у мен.

Бях чувал, че наградената с Пулицър класика на Филип Рот е трудна за филмиране, а и пътят на продукцията не е съвсем безпроблемен – планирането ѝ започва преди повече от десетилетие и претърпява няколко изменения в актьорския състав. В един момент режисьорът Филип Нойс напуска снимачната площадка, а диригентската палка попада в ръцете на Юън Макгрегър, който играе и главната роля в Американска идилия. Юън е опитен актьор, но да пренесеш един от великите, съвременни американски романи на големия екран, и то в режисьорския си дебют, със сигурност не е лесна работа. За щастие, шотландецът не се стряска, а запрeтва ръкави и успява да доведе проекта до успешен край.

Американска идилия започва със заглавието си, мутира в кошмар и завършва с ръка, нежно положена върху ковчег. Сиймор „Шведа“ Левов е феноменален атлет от еврейски произход, върху когото сякаш се е изсипал рога на изобилието. Освен русите си коси и сини очи, откъдето и прякора, той притежава добро сърце и ясен ум, жени се по любов за кралицата на красотата Доун (Дженифър Конъли), продължава бизнеса на чепатия си баща, мести се в голяма ферма близо до града и отглежда там ангелската си дъщеричка Мери (Дакота Фанинг). Земите на Левов приличат на Райската градина, а щастието на семейството е толкова сияещо, че едновременно поражда завист и съжаление. Съжаление, защото небето е невъзможно синьо, но ние знаем, че зад хоризонта се трупат черни облаци.

Леките странности на Мери проличават още в детските ѝ години – сцената в пикапа, когато тя моли баща си да я целуне както целува майка ѝ предизвиква истинско неудобство, предварително подсказано в една от предните, когато терапевтката обяснява вероятната причина за иначе сладурското заекване на малката, – ала с появата на Дакота Фанинг в ролята на вече поотрасналата Мери, хармонията в наглед перфектното семейство е безвъзвратно нарушена. Извън фермата, извън света на Левов, бушува войната във Виетнам. Протестите срещу нея, както и недоволството на черното население от отреденото му място в обществото, ескалират и преминават в насилие. Сиймор и Доун се държат, истински стожери на средната класа в Америка, ала фасадата им се пропуква, а плевелчето, което се вмъква в пукнатините, е собствената им дъщеря.

Всичко започва като тийнейджърски бунт, ала, подобно на политико-социалната буря навън, бързо се развихря до плашеща радикализация на русокосото девойче. Бомбата – и реална, и художествена, –  избухва в местния пощенски клон, убива невинен човек, а Мери изчезва. Левови рухват, а животът им от този момент нататък е стремително спускане към бездната.

Макгрегър правилно не се отдава на експерименти в режисурата, а ако трябва да посоча нещо отличително в лентата, то е близостта с театъра. Има сцени, в които полуочаквах да паднат завеси и да чуя ръкопляскания. Това може да не се хареса на някои зрители, но явно е търсен ефект, а тримата в главните роли – не мога да се въздържа да не отбележа и изпълнението на Валори Къри като Рита Коен – изпълняват ролите си именно в този дух. Музиката е превъзходна, но май никой не очаква нещо друго от композициите на Александър Деспла.

Сред недостатъците на Американска идилия е твърде силният му фокус върху личността на Шведа, което не точно спъва героините на Конъли и Фанинг, но не им позволява да разгърнат целия си потенциал. На практика няма сцена, в която той да не присъства, а камерата рядко го оставя извън кадър. Тази обсебеност върху образа на бащата води до някои не-съвсем-на-място отрязъци, които по същество не са слаби, но попадат в някакъв вакуум извън филмовото тяло – пример за това са монологът на Конъли и сцената с Валори в хотелската стая.

Завършвам с препоръката да дадете шанс на Американска идилия, който не постига всичките си амбициозни цели – деконструкция на американската мечта, гмурване в турбулентното шестдесетарско десетилетие и зародилото се тогава жестоко обществено противопоставяне (чиито последици се усещат до днес) и дисекция на първични родителски страхове – но е повече от смел опит.