God of War: Ascension

Никога няма да забравя пускането на първия God of War на PlayStation 2 през далечната 2005 г. Играта ме грабна още в първите си буквално десетина минути с безпрецедентно кървавите си и визуално отнасящи битки, интересния си главен герой и впечатляващата си графика. И всичко това се развиваше в света на любимата на всеки гръцка митология, приспособен и направен достъпен за средностатическия западен потребител, но все пак очарователен. С God of War Sony Santa Monica направиха една тиха, но запомняща се революция в жанра на екшън-адвенчърите от трето лице и оттогава за всеки един ревюиращ в следващите години беше въведено нарицателното „God-of-War-клонинг“. Играта не откриваше топлата вода, а просто всичките й елементи бяха (почти) перфектни: простичка, но интересна фабула, не особено дълбока и сложна, но визуално великолепна бойна система, култов главен (анти-)герой и една от най-запомнящите се музикални теми в света на гейминга. Играта постави началото на един от най-успешните ексклузивни франчайзи на Сони и оттогава насам всяка една част от поредицата беше задължителна покупка за мен на първия ден от излизането си.

Превъртаме лентата напред с осем години. След общо 5 God of War заглавия (без да броим една ужасяващо изглеждаща игра за GSM-и и всичките HD-версии на вече излезли игри)  по де що има платформа на Сони успешната формула на поредицата е позагубила доста от първоначалния си блясък (за доста хора и мен включително пикът на поредицата беше през 2007г. и God of War II). Причините за това: минимален брой реални геймплейни нововъведения с всяка следваща игра, все по-бозава фабула и цялостното превръщане на Крейтъс от куул антигерой в бутафорно-врещяща и високопарно-абсурдна карикатура на самия себе си. Добавяме към тази обезпокоителна тенденция притеснителния анонс за изкуствено лепнат мултиплеър към принципно story-driven single player заглавие, както и изборът на release date в доста наситен в игрално отношение месец (Tomb Raider, Starcraft II: Heart of the Swarm, Gears of War: Judgement и далеч не на последно място – Bioshock: Infinite). Резултатът е, че очакванията ми към God of War: Ascension бяха от ниски до никакви.

Ascension се явява прикуъл спрямо всички други заглавия в поредицата. Хронологично действието се развива шест месеца след като в пристъп на ярост Крейтъс е убил жена си и дъщеря си, а сюжетът се върти около борбата му да се освободи от клетвата за вярна служба, дадена на бога на войната Арес. Интересно е, че след като през годините в игрите участваха де що има гръцки герои, богове и богини, този път главните „лоши“ се явяват Ериниите –  три сестри с божествен статус, които наказват всеки престъпил клетвата си (необяснимо защо в играта наричани Furies, при условие че например Зевс си е Зевс, а не Юпитер…). Дотук със спойлерите, тъй като сюжетът е един от по-сполучливите във франчайза и най-приятното е, че хвърля светлина върху мотивацията на някои важни герои в следващи хронологично заглавия.

Както обикновено ниските очаквания водят до приятни резултати, но от друга страна играта не е достатъчно „нова“ спрямо предните части, за да заслужава повечко абзаци нормален текст, така че преминавам към изпитаната шадоуденска формула на ревюиране в плюсове и минуси.

Плюсове:

+ God of War. Принципът “if it’s not broken – don’t fix it” работи с пълна пара и ако имате нужда да изпуснете малко пара или просто сте ужасно комплексирани от себе си и/или живота по принцип, Ascension е правилното мартенско заглавие за вас. Обилното количество over-the-top gore, впечатляващите битки и неповторимото усещане за мощ, докато управляваш любимия ни плешивец, присъстват и в най-новото му (или най-старо от хронологична гледна точка) приключение.

+ Загадките. Не особено сложни, но доволно много, особено спрямо последните две игри в поредицата.

+ Усещането за мащаб на локациите. Може би най-осезаемото такова в God of War игра до момента; например колоната с огромните питони преди храма на Делфийския оракул и гигантската статуя на Аполон са просто смазващи с големината си (въпреки че реално геймплейно не са особено дълги за преминаване).

+ Подобрената бойна система. Вместо различни оръжия този път имаме 4 отделни elemental buffs на неповторимите (и вече до болка изтъркани) Blades of Chaos (мини-мечовете на верига, с които Крейтъс е известен по света и у нас): огън, лед, светкавица, душа. Всяко от тях има различни движения и ъпгрейди, уникална магия с area of effect демидж и уникално движение при напълнен Rage meter. Естествено, в добрата стара GoW-традиция движенията при всеки един вид елементален аугмент се правят с една и съща комбинация от копчета…

+ Относително предизвикателна на нормална трудност, което си е направо рядкост в наши дни.

+ Графично може би една от най-красивите игри за PlayStation 3 – и от артистична, и от техническа гледна точка GoW: Asscension e най-вероятно максимумът, който може да бъде изстискан от вече близо 7-годишната конзола на Сони. А и за пореден път човек може да се убеди в предимствата на заглавията, които са разработвани само за една платформа.

+ Най-после някаква отчетливо нова музика, която да не е просто вариация на класическата GoW-тема от единицата. На всичкото отгоре е и доста добра.

+ Противниците са перфектният микс от стари муцуни (някои от които изцяло преработени като изглед, движения и умения) и нови попълнения.

+ По отношение на босовете Ascension предлага едни от най-впечатляващите бос-енкаунтъри в поредицата, като специално последната битка е доста незабравимо преживяване.

+ Нова мини-игра. Доста от по-едричките в играта противници, като например медузите или мантикората, се довършват чрез мини-игра, в която Крейтъс трябва да доджва атаките им, докато активно ги млати с блейдовете. За съжаление едно от малкото реални нововъведения.

+ Прилична фабула, която не блести с кой знае какво, но е освежаващ полъх на фона на насиления драматизъм и баналност на сюжета в тройката.

+ Един по-тих и не толкова смешно-ядосан Крейтъс, който най-после успява да говори само когато има какво да каже.

+ Почти перфектен баланс между битки, platforming/traversal участъци и пъзели.

+ Карантиите. Точно като в третата част, количеството кръв, черва, извадени мозъци и показващи се гръбнаци е съвсем достатъчно, за да задоволи латентния опасен социопат във всеки един от нас.

Минуси:

– God of War. В ядрото си това си е все същата игра от преди осем години, колкото и да е станала лъскава опаковката й, и искрено се надявам неминуемото продължение за PlayStation 4 да бъде най-после нещо различно.

– Малко реални геймплейни иновации. Новата система за оръжията, мини-играта по-горе, катеренето със задържане на един бутон като в Uncharted и горе-долу това е…

– Играта е кратка. Знам, че сме в ерата на 4-часовите шуутъри, но общата продължителност на играта от малко под 8 часа на мен ми дойде твърде недостатъчно.

– Твърде много скриптирани моменти и Quick-Time events. Не съм очаквал Скайрим, но на моменти усещането за интерактивен филм е леко дразнещо.

– Мултиплеърът. Или параграфът, по който играта отнася най-много критики. Не мислех въобще да го тествам, но заради стремежа към пълнота на ревюто, си причиних 2-3 часа. Еми, сори, просто не става. Малко и не особено оригинални режими, тромави и умишлено забавени битки, в които въпреки ниската скорост на моменти буквално не разбираш какво се случва и дори кой е героят ти. Вдигането на нива пък предразполага към няма такъв неприятен грайнд (дори отделните парчета екипировка качват отделно опит и нива, а сменянето на allegiance на героя значи започване на всичко отначало…). Наистина нямаше нужда от цялата работа, предвид че съвсем скоро я ще има 100 човека по сървърите, я няма. И особено нямаше нужда от промотирането на играта с основен акцент върху мултито, така че да бъде засенчено това, което наистина си заслужава – single-player преживяването.

– На бойната система й трябва известно време, за да стане интересна.

– Elemental бъфовете на оръжията са твърде небалансирани – цялата игра се минава доста успешно само със „soul” варианта на Хадес, който просто предлага най-много демидж и най-лесни комбота с повечко hit-ове.

– Осем години след първия Год основните комбота с Blades of Chaos не са мръднали и на сантиметър.

Крайна оценка: Въпреки че това е може би най-добрият God of War от двойката насам, фактът, че сме 2013 и вече сме видели 5 подобни игри, тежи изключително много. Препоръчвам покупката само на дай-хард фенове на Крейтъс, останалите могат да се отчетат просто с едно минаване (отнемащо около следобед и половина не особено напрегната игра).