Alien: Isolation

Нека започна това ревю на отрочето на Creative Assembly, като призная, че не съм голям фен на първия филм в Alien франчайза. Когато преди три години го гледах за първи път в зряла възраст, изобщо не видях или усетих защо филмът е издигнат в култ – въпреки плюсовете му, като добре пресъздадения мизансцен на промишлен кораб, в който работят бачкатори на договор, играта на актьорите, звуковия дизайн и доброто темпо, пришълецът не можа да ме изплаши или дори да ми внуши някакво страхопочитание. Просто приличаше твърде много на човек в костюм с прибавени протези и практически ефекти, макар и за времето си да е бил революционен като замисъл и изпълнение. Което е много жалко, защото от оригиналното вдъхновение за дизайна на пришълеца – картината на Гигер, Necronom IV, – просто лъха на биомеханичен фройдистки кошмар. Едва ли помага и фактът, че преди изобщо да гледам Пришълецът, бях чел старо деветдесетарско издание на романизацията на Пришълци. Освен това бях гледал цинично печалбарския Пришълецът срещу Хищника, така че за мен ксеноморфът беше по-скоро озъбено пушечно месо, отколкото хорър икона.

Споделям целия този ненужно дълъг анекдот, защото Alien: Isolation постигна за мен това, което първият филм не успя – накара ме да уважавам и да се страхувам от пришълеца. Освен това разпали наново интереса ми към франчайза, което идва тъкмо навреме, предвид предстоящия нов филм режисиран от Нийл Бломкамп. Но нека говорим за играта – как успява да е tie-in гейм-заглавието, най-силно свързано с духа на първия филм, и може би най-доброто във франчайза, и как при все това има известни трески за дялане.

Действието в играта се развива през 2137 година – 15 години след събитията от Пришълецът. Откриваме 26-годишната дъщеря на Елън Рипли, Аманда Рипли, да работи като инженер за корпорацията „Уейланд-Ютани“, когато андроид на компанията на име Кристофър Самюълс идва, за да й съобщи, че наскоро е открита черната кутия на кораба „Ностромо“, както и за да й даде шанс да разбере най-накрая какво се е случило с майка й. Заедно с представителката на компанията Нина Тейлър, те отпътуват до космическата станция Севастопол, която принадлежи на конкурентната компания „Сийгсън Синтетикс“. Още преди да успеят да кацнат обаче, си проличава, че нещо не е наред и след безуспешни опити за връзка със станцията, тримата се приготвят да кацнат чрез кратка космическа разходка. Внезапна експлозия обаче ги разделя един от друг.

В този момент поемаме контрол над приземилата се на летището Рипли и се опитваме да установим връзка с кораба и спътниците си, да разберем какво се случва на станцията и да открием черната кутия на „Ностромо“. Разбира се, както се оказва точно едно ниво по-късно, черната кутия е пълна с повредени данни, а на станцията някак си се е озовал пришълец, който обикаля из шахтите и убива всеки с достатъчно лош късмет да му се изпречи на пътя. Оттам нататък сюжетният фокус се измества към оцеляване и бягство.

Тук е мястото да кажа, че главният сюжет и разните мисии, които получаваме, са леко постни и една голяма част от тях се свеждат до “рестартирай генератора в това крило на станцията”. При все че е сравнително добре написан, образът на Рипли не е представен от друга гледна точка, или във взаимодействие с други персонажи, тъй като играта не нарушава перспективата от първо лице, освен в някои кътсцени. Като резултат характеризацията й куца. Актрисата, която озвучава Рипли, определено е талантлива и предава колкото е възможно от характера и личността й в разни откъслечни измърморени реплики, а в някои сцени, като тази, в която се разбира, че черната кутия на „Ностромо“ е празна, успява наистина да вдъхне емоция и живот на персонажа, макар и за кратко. Но като цяло играта се отнася с едно небрежно безразличие към целия си каст от персонажи, главни или второстепенни, и всякакви симпатии към Рипли са по-скоро резултат от озвучаването й и евентуалната съпричастност, която поне аз развих към нея посредством геймплея.

Макар че фокусът на сюжета и играта уж пада върху Рипли, оцеляването й и търсенето на отговори, играта успява доста по-успешно да разкаже историята на станция Севастопол, жителите й, ежедневните им проблеми и евентуалните им съдби след появата на пришълеца. Това се случва главно чрез аудиодневници, имейли и работни бележки, което на този етап е леко мързелив писателски похват, но пък в случая е представено по възможно най-непринуден начин и върши повече от добра работа. Благодарение на всичките тези документи се създава много по-силно усещане, че станцията е истинско място, където са живяли и работили обикновени хора. Така придобиваме и по-ясна представа за причините за сегашното състояние на станцията, която се разпада по шевовете и страда от корпоративна небрежност и липса на бизнес, години преди да се появи извънземният кошмар. Той е просто катализаторът, който отприщва пълния хаос и най-лошото сред живущите там. За похвала са и усилията вложени в разните рекламни плакати и логота на „Сийгсън Синтетикс“ и други продукти на Сийгсън, от които лъха на евтин маркетинг и чрез които разбираме точно как Сийгсън са изгубили в корпоративната надпревара с „Уейланд-Ютани“. Много е добър и дизайнът на зловещите манекеноподобни андроиди с тяхна марка, наричани Working Joes, които изглеждат върло нечовешки и са най-трудните врагове за убиване в играта.

Като казах врагове, време е да спра да говоря за слабости и да се съсредоточа върху най-силната страна на играта – геймплея. Жанрово играта е сносен мишмаш от сървайвъл хорър и стелт, с малко шутър и крафтинг елементи. Малко след началото й ще откриете модифицирана версия на скенера за движение от първия филм, който ще е основното ви средство за навигиране на нивата и избягване на различните врагове. Уловката е, че докато го държите, се движите по-бавно и той засича по-ясно движение само директно пред вас, а и не прави разлика между различните жители на станцията. В хода на играта се събират и различни инструменти за преодоляване на прегради – от ключ за отвинтване на механични скоби от врати до йонна горелка за рязане на панели. Оръжията са малко и по-скоро само за наистина крайни случаи, като доста по-полезни и широко приложими са различните устройства, които се сглабят от скрап и намерени компоненти. Имате сензор, голяма батерия и инжектор от автоматична спринцовка?  Сглабяте устройство, което може да хвърляте и което издава високочестотни звуци, привличащи вниманието на всички в околността, независимо от вида им. Има и коктейли Молотов, “тръбни” бомби, спринцовки с лекарства, димки и други самоделни приспособления.

Целият този арсенал ще приложите срещу пришълеца, който е своеобразен връх в нагнетяването на безпокойство и стрес, и внушаването на страх в играча в хорър-гейминга. Хората ви убиват с един-два изстрела, но умират също толкова лесно. Андроидите отнасят доста бой и то с огнестрелни оръжия, тъй като в близък бой ви размятат както италиански пекар тесто, но все пак могат да бъдат убити. Единствено ксеноморфът не може да бъде убит, а срещата с него води до незабавна смърт. Може да бъде прогонен само за броени секунди с огън в по-късните нива. До половината на играта обаче го няма този лукс и трябва да се криете под бюра, в шкафове и зад струпани кашони, и да му отвличате вниманието с каквото ви попадне под ръка.

Тук в играта влиза нов фактор – пришълецът е умна гадина и ако примерно се криете твърде често в гардероби, в следващото ниво ще се застоява по-дълго в стаята, ще обикаля и “души”, докато ви намери. След известно време никакво задържане на дъха, наместване и скатаване в тесни пространства няма да ви спаси от вътрешната му челюст. В едно от по-късните нива, когато извънземното непрекъснато обикаляше около точното ми местонахождение, се наложи да го гоня два пъти с огнехвъргачката и една-две газови експлозии за много кратък времеви интервал, в последствие на което то сериозно се ядоса и когато се опитавах да се скрия, влиташе ядосано и ме изтръгваше от скривалището ми почти веднага. А освен в шепа мисии, ще се налага постоянно да сте нащрек за присъствието му.

Тези три фактора и определена доза произволност в движението му из нивата, комбинирани с внушителния му външен вид и страхотен аудио-дизайн, правят пришълеца наистина страшен. Когато сгафех и издавах силен шум, чуех кънтящите му стъпки и видех как опашката му стърчи от корема на Рипли, определено ми се вдигаше пулсът. Така чрез геймплейните си механики и системи играта успява хем да придаде клаустрофобичната атмосфера на кораба „Ностромо“, хем да ви накара да действате като Елън Рипли, тъй като най-добрият подход към срещите с пришълеца е да сте внимателни и методични, но и да сте готови за решително действие, когато се наложи. За разлика от игри като Amnesia: The Dark Descent или Outlast, които разчитат на затишия между отделни страшни моменти, Alien: Isolation поддържа сравнително равно темпо, което в случая е много по-натоварващо психически и да, плашещо.

Играта поддържа и много добро темпо на отключване и откриване на оръжия, схеми и ъпгрейди на предметите ви. Що се отнася до шутър елементите, стрелбата е добра, без да е бомбастична, т.е. е съвсем съобразена с жанра. Муниции се намират трудно, а огнехвъргачката гори напалм изключително бързо. Не е препоръчително да се влиза в бой с хора или андроиди, защото пришълецът веднага бива привлечен от силните звуци. Ако група хора ви пречат обаче, можете да хвърлите флашка и да примамите пришълеца към тях. Винаги е опасно да си играете по този начин, но ако успеете, премахвате едно препятствие и можете да оберете труповете им.

Нещо, което вероятно няма да се хареса на някои хора, е наличието на леко особена чекпойнт сейв-система, и на куиктайм времегубки. Когато искате да запазите играта си, трябва да намерите една от множеството пръснати из нивата телефонни конзоли за спешни случаи и да вкарате идентификационната си карта в процепа й, след което да изчакате 5 секунди, преди да можете да презапишете сейва си. Играта не паузира за това, както и за използването на компютърни терминали, и ви предупреждава, ако наблизо има врагове когато искате да запазите играта си. Така дори най-малките действия, като например четенето на имейл, за да научите повече за станцията, ви играят по нервите, което нагнетява атмосферата още повече. Едно геймплейно оплакване, което имам обаче е, че направо плувах в крафтинг материали цяла игра, и то на Hard. Това не правеше играта по-лесна или по-малко изнервяща и страшна, тъй като си има определени подходи за определени ситуации, но определено можеше да се поработи върху тази част от сървайвъл аспекта на играта.

Във връзка с частите, подобни на мини-игри, искам да изкажа възхитата си от невероятно детайлната ретрофутуристична арт-дирекция, която не само възпроизвежда достоверно външния вид и усещането на интериора на „Ностромо“, но и гради върху него. Всичко на станцията изглежда износено от години употреба и работа, компютрите изглеждат като Амига или Комодор 64 със зелени монитори, самоделният ви арсенал наистина изглежда направен от подръчни материали, секции на станцията са заключени със скоби с болтове или панели, които трябва да се режат с горелка. Всичко това, разбира се, се прави със съответните куиктайм клавиши или клавиши за движение, и докато отваряте врати, сте особено уязвими. Но от цялото нещо лъха на на тежка промишленост и западаща аналогова техника, особено предвид колко често се повреждат асансьори, светлини и компютърни системи.

Левъл-дизайнът е приятно разчупен, с доста шахти, в които да се придвижвате, и с носилки, легла, кашони и маси, зад и под които да се криете. Оплаквания от графиката нямам, текстурите и разнообразните ефекти си работят съвсем добре, макар че лично аз изключих film grain ефекта. От време на време се спирах да позяпам слънцето и газовия гигант през прозорците на станцията, когато имах тази възможност, защото партикъл и светлинните ефекти, както и огънят, са едни от най-добрите, които съм виждал наскоро.

Музиката е абсолютно подходящ за нуждите на играта оркестрален саундтрак, който понякога е с идея по-шумен, отколкото се полага, но иначе натяга нервите и задвижва адреналина повече от добре. Аудио-дизайнът също трябва да се спомене – всяка стъпка издава звук, оръжията звучат удачно шумно, дори разни дреболии като звука от вкарването на патрони в барабана на револвера звучат перфектно. А от тропането из тръбите, хриптенето и съскането на пришълеца още ме побиват тръпки. От това, което съм чел, знам че след като е пусната, играта е имала доста бъгове, но болшинството от тях са оправени. Все пак срещнах два-три, единият от които ми изкара акъла, когато пришълецът клипна през тавана на стаята над която се намирах и ми се мярна опашката му. Вторият ми се случи три пъти за 52 часа игра и се състоеше в абсолютно отказване на бързите клавиши за оръжия и на клавиша за радиалното меню. Веднъж ми се случи и един пазач да се заклещи в една врата, през която не можах впоследствие да мина.

Плюсове:

+ Изпипан, плашещ и сравнително комплексен геймплей.
+ Добро озвучаване на персонажите, особено на Аманда Рипли и Working Joe андроидите.
+ Страхотна арт-дирекция, черпеща вдъхновение от Пришълецът, но и доразвиваща визуалната му естетика.
+ Някои доста добре написани мини-историйки из аудиодневниците и докумените.
+ Има някои готини препратки към филмите, като примерно човешки труп в „Сийгсън Синтетикс“ с напъхано в гърлото му списание.
+ Страхотен аудио-дизайн (който спечели BAFTA между другото).
+ Разчупен и сравнително разнообразен левъл-дизайн.
+ Улавя духа на оригинала чрез механиките на играта.
+ Предлага трудност за всеки – от тези които искат бързо изиграване до мазохистите които искат да играят с повреден скенер за движение.
+ Ако погледнеш надолу, си виждаш краката!
+ Предлага разнообразие от оръжия и предмети и съотвестващи им подходи спрямо различните типове опоненти и ситуации.
+ За completionist маниаците има нещица за събиране, които добавят към историята на станцията и играта.
+ Страхотните хрумки с мини-игрите за хакване на системи с тунера, инструментите за отваряне на врати и шахти и сейв системата.
+ Сравнително добрата крафтинг система.
+ Нивата в АПОЛО ядрото, реактора и лабораторията KG348

+/- Финалът, който е в синхрон с тона на поредицата, но от който лично аз очаквах нещо различно.

Минуси:

– Можеше да е една-две мисии по-кратка,  или поне десета мисия да не беше толкова дълга.
– Някои слаби и неканоничи моменти в главния сюжет и цялостното му усещане за дървеност.
– Слабата характеризация на Аманда, при другите персонажи и такава няма.
– Излишно много суровини за крафтване предвид жанра, а и предвид трудността, на която играх.
– Споменатите бъгове, чувал съм, че и има още някои, които все още не са премахнати.
– Твърде мързеливо клаустрофобичните секции в началото на последната мисия.
– Праволинейната, предвидимо бомбастична природа на втората половина на същата мисия преди самия финал на играта.
– На моменти прекаленото заемане или препращане към някои специфични моменти от първия филм в историята на играта.

В заключение, ако сте фен на хоръра и на стелт игрите, обезателно изиграйте тази. А ако освен това сте фен и на Alien франчайза, и специално на първия филм, тогава се пригответе за най-добрата игра, правена по него, но бъдете готови и да преглътнете попретупаната история. Играта обаче определено е събитие, не само защото е много добра игра по филмов франчайз, а и защото е една от най-добрите за изминалата година, както и една от най-добрите в хорър жанра изобщо.

Забележка: Всички използвани скрийншотове са правени от автора в хода на играта.