Империи и деколониалност в комикса “Invisible Republic”

Невидимата република (Invisible Republic) е комикс на Image и една от номинациите за наградата Hugo през 2016-а. Оригиналният план на авторите е да създадат шест арки по пет броя. Тъй като третата от тях приключи през април тази година, вече знаем достатъчно, за да говорим за комикса и да спекулираме по отношение на продължението, което предстои.

За целта ни е необходима малко предистория. Авторите на Невидимата република са Гебриъл Хардман и Корина Бечко. Всеки от двамата има силна кариера, а заедно са работили по Planet of the Apes на BOOM! Studios, Star Wars: Legacy и някои от арките на Хълк. Невидимата република обаче е първият им общ проект, върху който имат цялостен творчески контрол – техни са не само концепциите, но и героите и художественият свят.

Действието на комикса се развива на далечната луна Авалон, която е достигната с поколенчески кораби преди няколко поколения и към 2843-та година тъкмо се е отърсила от режима на Артър МакБрайд. За режима и авторитарния лидер знаем малко, но постепенно разкриваме все повече, тъй като цялостната наративна организация се случва през опитите на журналиста Крогер Бабс да открие как МакБрайд е достигнал до властта. Опитвайки се да интервюира хора, останали на улицата поради тежката икономическа и политическа криза, настъпила след падането на режима, Крогер Бабс намира дневниците на Мая Реверън, братовчедката на МакБрайд, която разказва за потайните страни на режима и диктатора. И разбира се, Бабс постепенно се забърква с Мая и верните ѝ поддръжници, а оттам и в съвременните политически борби на Авалон.

Впрочем, голяма част от имената в комикса звучат съвсем нарочно като излезли от легендата за крал Артур – Бечко и Хардман признават, че основно вдъхновение в началните етапи на проекта им са били тъкмо тази легенда заедно с една бунтовническа ирландска балада от 17-и век (оттук името “Артър МакБрайд”). Не се противят, впрочем, и на асоциации с кавъра, който Боб Дилън е направил на същата песен. Търсенето на артурианските препратки и символи обаче оставяме за някого другиго. В следващите страници ще става дума за политиката на Невидимата република.

Най-напред обаче е редно да се направят някои коментари за техническото изпълнение на комикса, които неизменно влияят на четенето – и положително, и отрицателно. Много от ревютата, излезли до момента, обръщат внимание на факта, че Невидимата република е по-добра на ниво как е разказана историята, а не каква е самата история. Обикновено авторите на тези твърдения визират визуалното изпълнение. То е сурово и грубо, често в сиви и зелени нюанси – тъкмо каквото е необходимо за дистопичния сетинг на историята. Често преходите между настоящето и живота на Артър и Мая преди режима е маркиран със смяна в тоналността, която нито е особено очевидна, нито пък е незабележима. Впрочем, част от излезлите броеве завършват с няколко страници, хвърлящи светлина върху процеса по изработването на самия комикс.

Историята върви гладко и вълнуващо и поради избора сюжетът да бъде организиран около куеста на Крогер Бабс да открие истината за режима на МакБрайд. Това е заявено още с първата страница на първия брой, в която журналистът се опитва да вземе интервю от случаен минувач на улицата. На същата страница става болезнено ясно и още едно нещо – “Това е минало. Никой не иска да говори за това,” казва една жена в първата реплика на комикса.

Търсенето отвежда Бабс при различни герои, кара го да попада в различни места и ситуации и постепенно го оплита в сложни политически процеси, които се превръщат в централната тема на комикса. В рамките на 2017-а предстои да видим докъде ще отведе това.

Парадоксално, но комиксът на Бечко и Хардман е много добър поради липсата си на категоричност и яснота. В някои от ревютата това често е посочвано като минус. Казва се, че Невидимата република е богата на форми и изказ, но бедна на съдържание и не успява да достави ясни и категорични послания или пък факти за света, в който се намират героите. Всъщност обаче точно липсата на категоричност е може би сред най-силните страни на комикса.

На страниците за читателски коментари в първите броеве например често се дискутират “дупките” в изградения свят. Някои читатели, които харесват сетинга, питат кога ще има повече яснота за технологията на света, за историята на колонизацията на Авалон и прочие. Авторите обаче са настоятелни в твърдението си, че светостроенето е на заден план – те имат в главите си света, в който се развива действието на Невидимата република, но не смятат, че това трябва да ги занимава като основен предмет на разказа. Напротив – те се ограничават и дават нова информация за света само когато тя е необходима, за да се обясни нещо конкретно в социалната структура или поведението на някого.

Че светът съществува в главите им обаче няма съмнение. Не само поради неговата изключителна кохерентност и последователност, но и поради огромното количество четене и изследване, което авторите са отметнали, преди да сглобят историята. Отново на читателските страници Бечко и Хардман разказват за времето, което са посветили да изследват реални левичарски организации, преди да замислят тези от политическата реалност на Авалон. Резултатите от тези усилия са налице – в писмо, получено в редакцията на Image, един историк дава на авторите своя “печат на одобрение” заради правдоподобността на комикса.

В името на светограденето, повечето от броевете съдържат към края си и кратко есе, обикновено от Корина Бечко, в което авторката дава в груби щрихи проблеми, които не са съществени за комикса, но споделят допирни точки с него и повдигат интересни въпроси. Понякога става дума за поколенческите кораби, а друг път – за културните фактори, влияещи при формирането на вкуса, или за дъщерите на Чингиз хан. Това помага не само за приятното контекстуализиране на историята на комикса, но и за постоянното чертаене на паралели между художествения свят и света, в който живеем.

Тези паралели правят очевиден един факт, който иначе не е експлицитно заявен: целият дистопичен свят на Невидимата република е реалистично и премислено продължение на настоящите политики. В света, който предлагат Хардман и Бечко, прогресивните битки от Земята на 21-ви век са спечелени, но системата е оставена непроменена и затова художественият свят е суров и грозен, и изпълнен с множество страдащи хора. Науката и технологията са надделели над религията, а LGBT двойките са напълно интегрирани, но за сметка на това йерархичните системи на социална доминация са си все същите, политическата власт е неотделима от освободения финансов капитал, а всеобщата милитаризация е доведена докрай заедно с неминуемата екологична катастрофа.

Когато градят своя художествен свят, Бечко и Хардман изглежда не са водени от някаква обща формулировка на въпроса “Какво може да бъде?”, а по-скоро се опитват да видят докъде може да се стигне, ако продължим да следваме линиите, които следваме днес. Затова техният свят изобилства от същите проблеми, които можем да срещнем в нашия. Тоест, поради споделени основополагащи принципи и логики, художествения свят имплицитно говори за съществуващи проблеми от този, в който живеем. По една съвсем класическа схема дистопията се е превърнала в критика.

Един от многото примери е бомбата, която хората на Артър МакБрайд взривяват в брой 8. Този акт на – ако следваме по-плътно английския термин – домашен тероризъм пряко се заиграва с темата за домашния тероризъм в САЩ. Нещо повече – тероризмът в САЩ има многообразие от лица, но често обединяващ мотив за много християнски, атеистки, националистически и други тероризми е вярата в прекомерната власт на федералното правителство, което е привидяно като враг на определени свободи. Сходен е и мотивът на комикс героите на Бечко и Хардман, които залагат бомба в пазара за луксозни стоки, който се посещава от икономическия – и съответно политически – елит на Авалон.

Бомбата от осми брой обаче е използвана и като наративен елемент, около който да се разкрият различията между различните социални актьори във формиращото се анти-правителствено движение. Героите влизат в спорове като дали ползването на насилие въобще е приемлив начин за социална борба или пък доколко е тяхна отговорността да няма невинни жертви. Цялата група около МакАртър се оказва много по-разнородна, отколкото той си е мислил, и в постепенното ѝ преструктуриране, с напускането на някои и навлизането на други, се откроява пълната ѝ динамика. По този начин Невидимата република отказва да ползва готови образи, разчитащи на клишета като “ляво”, “дясно”, “конформист” или “анархист” и предлага едно разнообразие от герои с различни мотивации и политически философии. За жалост ограниченията в обема и формата на комикса не предлагат възможност за пълното разгръщане на тези герои, но пък самото наличие на толкова хетерогенен образ на радикализирания ляв протестиращ успешно бори няколко клишета и припомня въпроси, които често отсъстват и от художествените произведения, и от мейнстрийм дебатите.

Подобно раздробяване на клишираните образи е едно от сериозните достойнства на Невидимата република. Логиката, на чиято основа са изградени темите и героите, не се ограничава само до революционерите около Артър МакБрайд, а до системата на междупланетна колонизация въобще. Съчетавайки неолибералната дистопия с модела на британската колониална политика, художественият свят на Бечко и Хардман използва много смело логиката на колониалния ред. “Може да си роден на тази луна, но си гражданин на Общността [на нациите – по израза Commonwealth of Nations],” казва един войник още в първия брой.

Тези, които имат лошия късмет, да се родят като колониални субекти трябва да се подчиняват на административната и военна мощ на империята. В силно стратифицирания свят местното население на луните е колонизирано от собственото си правителство и е подложено на различни видове експлоатация, включително на съвременен тип ангария, който Хардман и Бечко моделират по реалната практика на т.нар. identured labour, при който британската империя пренася индийски работници до Карибско море, за да работят на плантациите след забраната на робството.

Впрочем, концепцията за вътрешен колониализъм не идва от фантастиката и въображаемите светове на бъдещето, а от социологията и антропологията на 60-те и 70-те години. В груби щрихи, теорията за вътрешния колониализъм обяснява неравномерното развитие в редица държави през съществуващите структурни неравенства между техните региони. В наскоро излязъл двусериен документален филм, продуциран от Ал-Джазира, хърватският философ Сречко Хорват използва идеята за вътрешния колониализъм, за да обясни политическите и властови динамики в Европейския съюз.

Политическата проблематика в Невидимата република може да се обхване през още една рамка, свързана с колониалния ред. Става дума за концепцията за деколониалността, но разбрана не като теоретична епистемологична концепция, а в практическия ѝ смисъл на “социално освобождение от всякаква власт, организирана като неравенство, дискриминация, експлоатация и доминация” (по дефиницията на перуанския социолог Анибал Кихано). Борбата, която Артър и Мая започват да водят, е насочена именно към такова социално освобождение и отхвърляне на колониалния ред. Излезлите до момента 15 броя от комикса не дават отговор на въпроса как тази борба довежда до авторитарния режим на Артър МакБрайд, но – съдейки по посоката, която наративът е взел – този въпрос може би ще е един от малкото политически такива, на които Невидимата република ще даде отговор през сюжета си.

Деколониалността и идеята за вътрешен колониализъм имат много важно следствие за художествения свят – те пренасят образа на другостта в рамките на собственото общество. Счупена е класическата схема на един далечен Друг и е съставена нова рамка от мултиплицирани и близки “Други”. На практика Невидимата република отхвърля разпространената във фантастиката схема за обединено и единно човечество и на негово място поставя разединеното човечество, множеството от хора. Хората в този комикс не са обединени нито от общи достижения в областта, да речем, на техниката, нито пък от общ външен враг в лицето на извънпланетарна заплаха или глобална пандемия.

И въпреки че напрежението между различните групи хора върви предимно по линията център-периферия (заради колониалния модел), между тях са изградени сложни и комплексни връзки. Всъщност, неведнъж в Невидимата република се усеща генерално колебание по отношение на добро и зло и линията, която ги отделя едно от друго. Тъкмо това дава на разказа много приятна плътност и прави политическата драма – която всъщност е централен сюжет –  интересна.

За жалост, заради класическия комикс модел, който налага определена наративна структура и задължителния клифхенгър в края на епизода, Невидимата република понякога се движи по ръба на сапунената сага. Все пак, за щастие в първата половина от разказа подобни залитания остават само като близка опасност, без да се реализират напълно. За следващите 15 броя тепърва ще разберем.

В крайна сметка Невидимата република е много хубав пример за добра политическа фантастика, а и художествена литература въобще. Разказът е интересен и не крие пристрастията си, но пък това е просто отражение на авторовите нагласи, а не на някаква идеологизация, която да обзема разказа и да пречи на четенето. Всъщност, склонността на комикса да звучи като лява критика се дължи най-вече на това, че художественият свят е изграден на база екстраполация на настоящото състояние на нещата, като това важи в еднаква сила и за добрите, и за лошите елементи.

По този начин в художествения свят са генерирани социални, политически и икономически проблеми, които повдигат въпроси и хвърлят светлина върху днешния ни свят. Поради това и четенето на комикса може да бъде задълбочено с помощта на съществуващите социални теории и критика. И отново поради това образите, които изпълват този свят, са едновременно достоверни и многопластови, което ги прави интересни дори когато авторите не ги доразвиват или не акцентират върху тях.

На практика близостта на художествения свят към реалния такъв е причината за всички липси и колебания, заради които мнозина твърдят, че историята на комикса е по-слаба от изпълнението ѝ. Всъщност, това твърдение е вярно само когато очакваме от разказа да достави някоя поука в прав текст. Ако се отървем от този фалшив критерий обаче, можем сами да си извлечем от Невидимата република храна за размисъл поне колкото естетическа наслада.