Зимоковецът

Преди няколко дни отново ми се случи да държа в ръце току-що преведена книжка на Пратчет, примамливо ухаеща на мастило, хартия и голяма порция фантазия и английски хумор. Зимоковецът е третата поред история за младата вещица Тифани. Предшестват я Волният народец (ИК  Вузев, 2011 г.) и Шапка пълна с небе (ИК Вузев, 2012 г.). Преводът отново е поверен на Катя Анчева, което гарантира запазване на специфичните имена и тон от първите две книжки.

Поредицата за Тифани, макар да се върти около ланкърските вещуря, се различава от класическите вещерски истории на Пратчет, най вече с по-лекия си стил и не толкова дълбоко завоалирани  послания. Причината е, че е предназначена предимно за деца и младежи. Докато Посестрими в занаята, Господари и господарки и Маскарад намигат на шедьоври в изкуството (Шекспировите Сън в лятна нощ и Макбет, както и класиката Фантомът на операта и пр.),  Зимоковецът се закача с много по-познатата на децата приказка за зимата и лятото и популярни моменти от гръцката митология. Това обаче ни най-малко не намалява удоволствието от четенето. Напротив –  текстът си играе умело с банални образи и разбива стереотипи (замисляли ли сте се какво става, ако хвърлите на адския Цербер едновременно три кучешки бисквитки?) Зимоковецът е подчертано магическа, вълнуваща и носи съвсем простички, но много силни и човешки послания (което впрочем е характерна черта за поредицата).

Историята започва с живота на Тифани при госпожица Коварна – вещицата, която я учи на занаята. Една нощ двете посещават мрачния близнак на пролетния танц Морис, приветстващ смяната на сезоните, и Тифани, която по принцип е твърде рационална за момиче на почти 13 години, прави нещо импулсивно и необмислено, с което успява да наруши баланса на природните стихии и да забърка страшна каша, от която сама трябва да намери начин да се измъкне. Разбира се тя има на своя страна доста шумната и бойна подкрепа на пиктситата от клана Нак Мак Фигъл (Кривунцииии!), които са готови на всичко за „мъненката грамаданска вещуричка”. Виждаме и Баба Вихронрав и Леля Ог, но те  играят второстепенни роли и само  побутват историята вместо да командват парада.

В Зимоковецът Тери остава верен на стила си и създава поредните оригинални и колоритни персонажи, които са истинска наслада за ценители на качествено фентъзи ала Пратчет. Няма изцяло добри или изцяло лоши герои. Госпожица Коварна, например, е абсолютно олицетворение на зловещата, дърта вещица, но също така се явява изтънчен познавач на народопсихологията и много добър човек. Богинята на нещата заклещени в чекмеджета пък се вясва за кратко, но компенсира със запомнящо се присъствие. Изобщо, ако трябва да обобщя, стилът си е стил и всяка страница е удоволствие както със стари, така и с нови герои. Приказката е шеметна и забавна, хуморът – интелигентен и наситен, и трябва да си призная, че честичко се усмихвах, докато четях, а няколко пъти тичах в съседната стая въодушевено да прочета на някой близък избран абзац.

Атмосферата в книгата е много зимна и уютна, което я прави подходящо четиво за студените месеци, но пък разхлаждащо през летните жеги. Описанията не са дълги и натрапващи, а представляват по-скоро щрихи на околния свят и на зимния дух, които оставят на индивидуалното въображение да рисува останалото.

Като заговорих за част от атмосферата на историята не мога да не спомена твърде оживената и пъстра реч на Нак Мак Фигълите. В оригинала на книгата те дърдорят на смесица от шотландски и ирландски диалект, който сигурно звучи много, хм… нелитературно на всеки смятащ себе си за чистокръвен британец. Тъй като при превода няма как да се запази ефекта от специфичните думи, то преводачката е направила аналог с диалекти в българския и от чистите странички, напечатани на родна кирилица, се лее огромно количество шопски и македонски диалект. Цялостният ефект е доста комичен, но поради щедрия брой реплики на пиктсите в един момент започва да идва малко в повече и да дразни свикналия на литературен език  читател.

Хубаво е Зимоковецът да се разглежда като част от поредицата, на която принадлежи, тъй като имам усещането, че книгите за Тифани са доста тясно обвързани помежду си, не толкова от сюжетна, колкото от емоционална гледна точка. Символите и препратките към предишните части са рядкост, но от голямо значение за цялостното възприемане на историята. Все пак дори да се гледа отделно, съм сигурна, че Зимоковецът ще е вълнуващо приключение за млади читатели, а за по-зрелите – истински бленувано откъсване от ежедневието. Тери Пратчет е майстор на красивите и фантастични истории и съветът ми е смело да му се доверите да ви заведе в една остроумна и пленителна реалност.