Зимна приказка в Ню Йорк

Зимна приказка (с чиста съвест в рецензията ще използвам това заглавие на книгата, което съответства на оригиналното, съвсем умишлено игнорирайки безумния превод върху българската корица) излезе у нас преди около година, някъде около появата на едноименния филм, каква изненада. Аз започнах да я чета малко по-рано, в оригинал, с идеята да приключа преди да изгледам филмовата адаптация. В последствие обаче четенето ми закъса, за филма се чуха доста неласкави отзиви и аз си дадох кратка почивка от романа, който хем ми харесваше, хем успя да ме загуби някъде на около 2/3 от 750-те си страници. Почти година по-късно направих усилие да завърша епическото си дело. Предвид че навън в момента е бяла зима, а за книгата май няма много ревюта на български, се пръкна и настоящият текст.

Показателно за качествата и недостатъците на Зимна приказка е, че ми отне толкова дълго да я прочета, но все пак не я зарязах безвечно. Романът на Хелприн присъства в множество класации за най-добри книги, литературни шедьоври и прочие, в него действително има магия, към която е трудно да останеш равнодушен. Повечето читатели или обожават книгата и твърдят, че е променила живота им, или пък яростно я описват като пълен бълвоч. Разумното мнение като че ли, както винаги, е някъде по средата, облегнало се върху трезвата преценка и наблюдаващо сеира, който се случва на двете крайности.

В Зимна приказка стават наистина безумни неща. Дори повечето епични фентъзи романи с не съвсем допечени космологии и метафизики успяват да са по-смислени и последователни на чисто логическо ниво от това, в което Хелприн се опитва да убеди четящия. Основният ключ за успешното четене на този уж-роман се намира в заглавието му. Той само се преструва, че е роман, а всъщност е приказка, от начало до край. Четенето му като роман просто няма как да върже достатъчно смисъл, а Хелприн може и по принцип да е слаб романист, нямам представа, но тук не е такъв, защото не му се е получило, а защото изобщо не се е опитал да напише роман.

Та, не се подлъгвайте по обема, това не е роман, а именно приказка, нищо, че е такава, която може да замести липсващ крак на гардероб, или пък да бъде използвана с цел нанасяне на черепно-мозъчни травми. Като в повечето приказки, в нея се разказва за силата на любовта и за други чудеса, с толкова красив език, че на моменти човек забравя да издиша, а времето като че ли наистина е спряло. Ако има изобщо текст за възрастни, където подобно писане наистина съществува, то това е Зимна приказка на Хелприн. Този автор има невероятно дар-слово и изпод перото му излизат образи толкова плътни и живи, че читателят просто иска да повярва в тях, независимо дали намира логиката зад съществуването им. Уви, подобен подход на постоянно възбуждане на сетивата за сметка на трудно проследима история и неубедителни герои няма как да не загуби инерция поне няколко пъти в рамките на толкова много страници. Някои от тези образи обаче са толкова болезнено красиви, че в крайна сметка са способни да те привлекат обратно като магнит, дори след като си изгубил цялостната нишка.

За какво става дума всъщност? Трудно е да се каже. В първата си част книгата разказва за Ню Йорк от началото на 20-и век, когато ирландският взломаджия Питър Лейк прониква в имението на свръх-богатата фамилия Пен и се влюбва в господарската дъщеря Бевърли. Въпросната девойка е безнадеждно болна от туберкулоза и поради това посред най-лютата зима, сполетявала града от много години насам, живее на покрива на семейното имение, където брои звезди и попива мъдростта на вселената. Освен това Питър Лейк е преследван от смъртния си враг Пърли Соумс – алчен главатар на организирана банда от няколко стотин главорези – но с помощта на огромния си летящ бял кон (който може и да е ангел, а може и да не е) успява да му се измъкне всеки път. Да.

Това изчерпва около ¼ от романа, който в един момент се прехвърля в самия край на 20 век, отново в Ню Йорк, за да проследи животите на около дузина герои, почти всички от които са гениални по някакъв начин, почти всички от които работят за The Sun – най-великият вестник в Ню Йорк (а вероятно и в света), собственост на вече добре познатата фамилия Пен. Следва една дълга средна част, в която са представени въпросните герои и в която ситуациите на разказа и описанията им са все така спиращи дъха, а самите герои продължават да приличат именно на герои от приказка. Завръзката идва със завръщането на Питър Лейк, дошъл от миналото, за да възкреси мъртвите, да въдвори съвършена справедливост и да възцари Рая на Земята.

„К’во рече?“ сигурно би била нормална реакция при подобно описание на историята на една книга. Всъщност въпросната история е далеч по-сложна и всичко, споменато по-горе, се крепи на множество други сюжетни елементи. Безспорно е обаче, че тази поредица от събития си остава безумна. Това, което я прави смислена в границите на романа, е именно езикът на Хелприн и енергията, която е вплел във всяко едно изречение на тази огромна книга. Думите са на правилните места, фразите са изящни, сравненията и метафорите искрят, образите оживяват на страниците и ти позволяват да повярваш в този алтернативен Ню Йорк, в който доброто вечно воюва със злото, непробиваема стена от мъгла поглъща всичко по пътя си (включително времето), а безсмъртни строители искат да хвърлят мост от светлина чак до самия Рай.

Зимна приказка е любовно писмо на автора към Ню Йорк, но освен това е й ода за любовта по принцип. Не по захаросан, 14-февруарски начин (ако не помните, познайте от веднъж кога излезе филмът), а заредена с почти религиозен плам; само че това не е пламъкът на конкретна светска религия, а личната религия на самия автор, която му е дала нужната енергия да изпълни с толкова много устрем толкова много страници. Моралните и политически убеждения на Хелприн също прозират доста ясно изпод текста (който все пак, да не забравяме, е приказка) и представляват не по-малко странна смес от на пръв поглед противополюсни позиции (поне за американското общество), но книгата все така успява да създаде илюзията, че подобно съжителство е възможно, някъде там в магическия Ню Йорк от въобразеното бъдеще (книгата е писана в края на 70-те години).

Да, това е една твърде, твърде дълга книга, която не се съобразява с добрите практики на успешната романитиска, на места погазва всячески здравия разум и често залита в краен мистицизъм. При все това, от нея се леят ту студени, ту топли цветове, сред страниците й безкрайната зима и смъртта дебнат също толкова истински като в най-добрите приказки, галерията от герои е впечатляваща, макар и психологически постна, а човек все пак успява да се самоубеди тук и там, загубен насред текста, че любовта наистина е най-великата сила на света. Когнитивният дисонанс е толкова интензивен, че на моменти съзнанието просто се предава и вярва, безкрайните алегории се подравняват и поне илюзорно загатват наличието на някакъв голям Смисъл, който се крие някъде там отвъд, а иначе разумни литературни критици изписват параграфи лилави описания, които така или иначе нямат никакъв шанс да пресъздадат най-голямата силата на книгата.

В крайна сметка Зимна приказка си струва четенето, дори само заради показното, което изнася – за това как силата на словото и въображението могат да придадат форма и на най-невероятните образи и концепции. Дали ще повярвате в романтичната история, в моралните и религиозни обертонове, дали ще сглобите множеството символи в нещо смислено, е вероятно въпрос на лична перцепция. Във всеки случай тази книга е красива, често дори е забавна, а амбициите й са винаги насочени по следите на възвишеното, независимо дали успява да ги изпълни или не. В това отношение бих я сравнил с Little, Big на Джон Кроули – макар и втората да е далеч по-добра, и като роман, и по принцип – а това само по себе си не е никак малък комплимент.