Жокери Wild Cards #1

Искаше ми се да започна този преглед без споменаване на текущите приключения на съставителя и редактор на Жокери, Дж. Р. Р. Мартин, но както казва лирическият герой – нямах желание. Защото Жокери (Wild Cards в оригинал) e един от многото проекти на свръхпопулярния фентъзи автор, които се намесват във всеки разговор на тема „А шеста книга на Песен за огън и лед кога?“.

Отговор на този въпрос все още няма, макар интервютата на Мартин да продължават да задръстват мрежата, HBO да продължават да натягат с планове за какви ли не прикуъли, сикуъли и спин-офи в света на американеца, а самият той най-накрая да призна, че напрегнатото очакване на Ветровете на зимата от всички фенове (вече седма година) и фактът, че сериалът Игра на тронове отдавна е изпреварил литературния си източник, се отразяват зле на писането му.

Междувременно новата книга на Мартин, Fire and Blood, току-що се появи на пазара и предизвика смесени чувства сред феновете и критиците. Едните се радват на всяко ново късче информация за историята на Вестерос и Есос или пък хвалят как Мартин е превърнал „историческа“ хроника в увлекателно четиво, а други доста яростно се нахвърлят върху сухата според тях литература и подхвърлят как Джордж би се захванал да пише всичко, стига то да не е продължение на хитовата му поредица. Още масло в огъня налива осъзнаването, че Fire and Blood е първа част от уж дуалогия. С една дума – цирк.

Започнах по този начин, защото самият аз съм безкрайно разочарован от това разтакаване. Не става въпрос за чисто физическото закъснение на книгите от Песента, отдавна се примирих и не чакам нищо от Джордж, а най-вече за отношението му към хардкор читателите. По никакъв начин не омаловажавам таланта и труда на писателя, но изстрелването му към върха не е функция единствено на неговите усилия, а и на любовта и вярата на читателското му ядро, което е поставило романите на пиедестал и в полезрението на създателите на телевизионни продукции, игри и т.н.

В този ред на мисли, бях силно предубеден към Жокери, не по някакви особено обективни причини, а поради неприязънта си към името, което грее на корицата. Не е честно, но съм човек и си имам своите слабости.

За мое щастие, компилацията се оказа повече от добра и макар четенето да започна мъчно, накрая се оказах запленен от разказите на Мартин, Роджър Зелазни, Уолтър Джон Уилямс, Дейвид Левин, Мелинда Снодграс и редица други.

Нека обаче направя крачка назад и първо разкажа какво всъщност представлява Жокери, тъй като поредицата е доста популярна отвъд океана, но за първи път стъпва на родния пазар и вероятно е неизвестна на родния читател.

Идеята зад цялото начинание се пръква след дъъъъълга ролева сесия на Superworld, в която Джордж Мартин е гейм-мастър, а негови приятели-писатели са играчи. Тъй като по време на играта съюзените им въображения създават нов, пъстър, дишащ свят, съвсем очаквано възниква въпросът защо това да не прерасне в литературно произведение.

Мартин надушва потенциала зад антология, която се развива в споделена вселена, и кани, освен вече утвърдената група, и други популярни имена във фантастиката и фентъзито. През 1987 г. на бял свят се появяват първите Жокери, които сега имаме удоволствието да държим в ръцете си на български.

Експериментът се оказва успешен и към днешна дата този свят помещава цели 27 (!!!) произведения, повечето от които се числят към категория „мозаечни романи“. Тоест авторите пишат разкази с различен обем, които, освен че се развиват в една и съща вселена, продължават, обогатяват, допълват и дават различна гледна точка към вече споменати събития, герои и т.н.

Впечатляващо е, че Жокери продължава своя ход почти без прекъсване над три десетилетия, а вселената е видяла произведения от над четиридесет писатели. Интересен факт е, че младият (и неизвестен тогава) Нийл Геймън също се е опитал да се качи на въртележката, но Мартин му е отказал. Как е искал да се включи Геймън? Ами с историята, която по-късно се превръща в The Sandman. (очаквайте скоро епичния труд на колегите Моридин и Рандъм по темата – бел. редактор)

Самата история на Жокери започва малко след Втората световна война, с изпускането на извънземен вирус в небето над Ню Йорк. Тъй като Мартин и компания са смятали десетките различни начини за придобиване на суперсили в обичайните комикси – ухапване на паяк, военни експерименти, божествено потекло, извънземен произход, препъване в радиоактивен контейнер, вие продължете списъка – за неособено правдоподобни, решението им е източникът да бъде само един.

Е, източникът е само един, но пък силите или проклятието му манифестират по различни начини в човешките приемници. На практика, Wild Card вирусът е, както подсказва името, рулетка – просто убива огромната част от засегнатите, деформира и/или осакатява значителната част от оцелелите (т.нар. „жокери“), а един-едничък, богоизбран процент, превръща в суперчовеци, или Аса! Въпросните мутации/сили са каквито се сетите – на един му пониква козина, друг може да смачка танк с ръце, един се покрива с отвратителни люспи, друг може да чете умове.

Жокери спекулира върху това какъв би бил ходът на човешката история, ако по време на истинската 1946 г. подобно събитие наистина се бе случило. В резултат срещаме или се споменават исторически личности (например Ричард Никсън и Мао Дзъдун), както и различни исторически събития, течения и какво ли още не (например оформянето на двуполюсния модел, началото на Студената война и зараждането на „червения страх“ в Щатите, борбата за права на афроамериканците).

Както с придържането си към историческата рамка, така и със своя по-реалистичен и мрачен характер, Жокери ми напомни на изключително любимия ми комикс Watchmen на Алан Мур. Любопитно е, че двете произведения дори виждат бял свят през една и съща година.

Различните разкази преливат плавно един в друг, а авторовите гласове звучат като хор, а не като какофония. Видим е стремежът частите да са не просто изрезки от цялото, а да рисуват обща картина, да заимстват една от друга, да градят върху вече изграденото, да ни напомнят и да обогатяват вече прочетеното.

Цялостното ниво в Жокери е високо и никъде не се „препънах“ в нечий текст, но ако трябва да отличавам конкретно произведение, то бих се съгласил с наградите Небюла от 1987 г., според които Свидетел на Уолтър Джон Уилямс е една от най-добрите новели на годината. Категорично силна номинация с историята на Асото Юда, която предизвиква иглички в сърцето.

Жокери ме спечели на всякакво ниво – периодът е вълнуващ и със страхотни отгласи към реалната история, авторите са вдъхновени и това личи, романът е езиково и стилистично издържан, строен и последователен при все мозаечния си характер, а героите му са по-земни и близки до нас от мнозинството рожби на бегемотите Marvel и DC. Палец. Тлъст палец. Сочещ нагоре.