We Are All Completely Beside Ourselves

Карън Джой Фаулър е от онези писатели, творчеството на които не се побира в тесните рамки на жанровите класификации. SFF общността я счита за един от своите автори, въпреки че романите й са издадени и промотирани като мейнстрийм литература и в много от тях няма фантастичен елемент. Основната причина за това е, че разказите й се публикуват единствено в SFF списания и антологии, а тя самата също не страни от фендъма, посещава редовно конвенции и е една от учредителките на наградата Типтри.

Когато фантастичният елемент присъства в нейните произведения, той често е минимален или представен по такъв начин, че може да се спори дали въобще го има. Типичен пример за това е дебютният роман на Фаулър Sarah Canary, написан така, че може еднакво валидно да се възприема и като нормален исторически роман, и като нетипична интерпретация на класическата научнофантастична тема за първия контакт с извънземни. За съжаление нищо от творчеството й не е издавано на български, което не е изненада – подобен род автори рядко привличат вниманието на родните издатели, особено когато са жени.

We Are All Completely Beside Ourselves е най-новият роман на Фаулър,  публикуван преди няколко месеца и посрещнат много ентусиазирано както от мейнстрийм критиката, така и от научнофантастичния фендъм. Въпреки че в него няма фантастичен елемент, той определено заслужава вниманието на любителите на фантастиката, защото не само е прекрасно написан, но и  основните му теми и идеи са тясно свързани с науката и етическите проблеми, които тя поражда. Освен това той предлага и една много необичайна и в немалко отношения alien гледна точка към познати проблеми.

Главната героиня, която е и разказвач от първо лице, е Розмари Кук. Нейният разказ започва пo думи й „в средата на историята“  – през 1996 г., когато тя е студент в Университа на Калифорния в Дейвис. Още в самото начало на първата глава става ясно, че в нейното семейство има много сериозни проблеми – тя не се е срещала с брат си Лоуъл от 10 години, а сестра й Фърн е изчезнала преди 17. Отношенията между Розмари и родителите й са проблематични.

Тук е мястото да предупредя, че се налага да разкрия ключов спойлър, който става ясен някъде около една четвърт след началото романа, понеже без него е практически невъзможно да се напише конкретно и интересно ревю. Розмари е част от експеримент, ръководен от баща й, при който тя прекарва първите 5 години от живота си с шимпанзе на същата възраст като нейна „осиновена“ сестра – именно това е Фърн. Двете са изключително близки през това време и внезапното изчезване на Фърн (без обяснение на Розмари за причината), която е успяла да спечели сърцата на всички, е много травмиращо за цялото семейство Кук. Лоуъл, по-големият брат, дори се присъединява към нелегална екстремистка организация на природозашитници няколко години по-късно.

Розмари от своя страна трябва да се адаптира към конвенционалния свят, където начинът й на живот в детството води до сериозни проблеми. За другите деца в детската градина и училище поведението й е твърде различно и странно и я карат да се чувства отблъсната Колкото и да се опитва да изкорени възприетите „маймунски“ черти в себе си, Розмари не успява напълно и става затворена в себе си, говори малко и предпочита да наблюдава света отстрани, която много трудно завързва приятелства. Следването далеч от дома дава на Розмари шанс за ново начало, в което известността й като част от експеримент не играе роля, но и там тя има проблеми да се интегрира сред колегите си. Среща се със студентката Харлоу, ексцентричен екстроверт с изявен нарцисизъм и ентусиазъм за забъркване на бели, и присъства няколко седмици по-късно на лекция по социология. засягаща темата за шимпанзетата (обичайно старателно отбягвана от Розмари). Тези събития я карат да преосмисли както сегашното си поведение, така и спомените си за Фърн.

Оригиналният сюжет е само едно от многото силни страни на We Are All Completely Beside Ourselves. Фаулър има прекрасно чувство за хумор и елегантен стил на писане, които водят до няколко ужасно забавни сцени и множество духовити забележки, разведряващи обстановката в иначе сериозния и дори трагичен на моменти роман.

„He’d been diagnosed with diabetes a few years back and shouldn’t have been drinking at any time. Instead he’d become a secret drinker. It kept Mom on high alert and I worried sometimes that their marriage had become the sort Inspector Javert might have had with Jean Valjean.“

Подобни саркастични забележки, коментиращи сериозни проблеми, са типични за романа, особено в първата четвърт, и до голяма степен чрез тях авторката успява да създаде много жива картина за семейството и познатите на Розмари.

Някои сцени, които при първо прочитане изглеждат като comic relief, придобиват дълбочина и значение за развитието на героите след като читателят получи повече информация. Пример за това е първата среща на Розмари с Харлоу в университетския стол – Харлоу прави истерична сцена пред своя приятел, придружена с чупене на чинии, и Розмари се присъединява към чупенето, въпреки че полицията вече е дошла, без да осъзнава защо го прави. По-нататък става ясно, че поведението на Харлоу напомня на Розмари за Фърн с нейната енергичност и егоизъм.

We Are All Completely Beside Ourselves е история, в която както главната героиня, така и семейството й, трябва да се спрaвят със скръбта и травмата от загубата на близък. Спецификата на ситуацията е много нетипична, но този проблем е универсален, Фаулър успява да убеди читателя, че Фърн е била приета като един от тях и точно това е в основата на въздействието и емоционалната интензивност на творбата.

Структурата на романа заслужава внимание – той е написан като мемоар, писан през 2012 г., но както вече стана дума, започва по думите на Розмари „в средата на историята“, т.е. 1996 г. През първата четвърт на романа, макар и да споменава многократно сестра си, Розмари умишлено не споделя, че тя е шимпанзе. Розмари е интересен случай на unreliable narrator – мемоарът в по-голямата си част е написан да отразява само това, което е знаела през 1996 г., по времето на действието, но на моменти прави забележки със знанията си от 2012 г. Някои от нещата, които Розмари споделя с читателите в първата част на романа, по-късно са ревизирани или поставени под сериозен въпрос заради ненадежната памет на петгодишно дете. Самата Розмари засяга в текста проблематиката за същността на паметта, модерните научни теории за функциониранието й и доколко може да се разчита на нея. Описано по този начин това изглежда сложно и трудно за ориентиране, но за щастие това съвсем не е така – Фаулър е изключителен писател в техническо отношение и всичко е поднесено по начин, който е едновременно лесно четивен и увлекателен, но и крие много дълбочина и дава потенциал за множество препрочитания и различни интерпретации.

Този пасаж от началото на романа добре илюстрира това:

„Once, at a parent-teacher conference, my kindergarten teacher had said that I had boundary issues. I must learn to keep my hands to myself, she’d said. I remember the mortification of being told this. I’d truly had no idea that other people weren’t to be touched; in fact, I’d thought quite the opposite. But I was always making mistakes like that.

So you’ll have to tell me what the normal reaction to coming home and finding someone you hardly know in your house would be. I was already tired and wired. My response was to gape silently, like a goldfish.

“You scared me!” Harlow said.

More dim-witted gaping.

She waited a moment. “God, I hope you don’t mind?” As if it had only just occurred to her I might. Notes of sincerity, contrition. She began talking faster. “Reg kicked me out because he thinks I have no money and nowhere to go. He thought I’d walk around for a couple of hours and then have to crawl home and beg him to let me back in. He pisses the hell out of me.” Sisterhood! “So I came here. I thought you wouldn’t be back until tomorrow.” Reason. Composure. “Look, I can see you’re tired.” Compassion. “I’ll get right out of your hair.” Commitment.“

Поведението на Розмари и Харлоу тук разкрива много за техните характери, а малката доза хумор е точно на място. Първият параграф е интригуващ на първо четене и тъжен при препрочитане, след като сме разбрали причината за тези „boundary issues“.

Плюсове:

+ Оригинална история, разказана по нестандартен начин.

+ Главната героиня е интригуваща личност с нестандартен поглед към света и чудесно чувство за хумор. По-второстепенните герои също са отлично и охарактеризирани. Дори тези, които изглеждат като еднопластови карикатури в началото, впоследствие показват дълбочина.

+ Прекрасен стил.

+ Силно емоционално въздействие, без прекалена мелодрама.

+ Страхотно и елегантно чувство за хумор.

Минуси:

– Заглавието. Да, знам, че е дреболия, но колкото и да се опитвах да се обективен, други минуси не открих.

Един от тези романи, които заслужават 10/10 без никакви уговорки.