The White-Luck Warrior The Aspect-Emperor #2

(Текстът е публикуван оригинално в блога на Roland. Преводът е на Moridin)

След относителното разочарование, което се оказа The Judging Eye (макар и само в сравнение с оригиналната трилогия за Принцът на нищото), ми трябваше малко време, за да успея наистина да се потопя в The White-Luck Warrior. Отчасти ме беше страх да не се разочаровам отново, което би затвърдило впечатлението, че дори Бакър не би могъл да задържи високия стандарт на прозата си, който сам наложи с първата поредица. От друга страна и самата книга е доста голяма, а напоследък времето ми за четене намаля съвсем и ми е все по-трудно да започвам романи с такъв обем.

Разбира се, сега ми се струва глупаво, че чаках толкова време, но по-добре късно, отколкото никога. Оказа се, че съм се лишавал от удоволствието да прочета по-скоро едно от най-добрите фентъзи произведения в последните години.

Великият поход на аспект-императора преминава през полята на Истюли към древните земи на Куниюри. Пред тях тълпите на Сранките нарастват и се обединяват в зловещата Орда, пред чиито безчетни пълчища огромната човешка армия бледнее. Варалт Сорвийл, младият крал на завладения Сакарпус, се опитва да приеме съдбата си – богинята Ятвер го е избрала за свое оръжие срещу императора, скривайки лицето му от проклетия дуниейнски взор на Келхус и свръхестествените му деца и издигайки го до все по-високи позиции в редиците на имперската войска.

Междувременно, Кожоядците продължават своя път към древния Сауглиш и приказната му Библиотека, където магьосникът Акамиан се надява да открие податка за местоположението на тайния Ишуал – древната цитадела на Дуниейните и рожденото място на Анасуримбор Келхус. Мимара, дъщерята на жената, която го е изоставила, за да се отдаде на божественото, се бори със своята дарба – Отсъждащото око – и със знанието, което то ѝ разкрива при всяко отваряне. Душата ѝ е пропита от съмнения относно мисията на стария магьосник.

В Момемн, столицата на Новата Империя, свещената императрица Есменет трескаво се опитва да предотврати сриването на света, който познава. Притисната едновременно от Фанаял аб Каскамандри, бандитът-падираджа, и неговите Киански бунтовници, от Псатма Наннафери, Великата майка на култа към Ятвер, от заплахата за гражданска война и съмнителните машинации на Майтанет, лидера на Хилядата храма, тя се оказва сляпа за най-голямата заплаха – собствения ѝ малък син Келмомас, чиито кръвожадни манипулации заплашват да разрушат всичко свято за нея.

А Воинът на Белия късмет следва собствените си стъпки по пътека, която вече е извървяна – инструмент на предначертаните обстоятелства, които неминуемо ще го доведат на правилното място в правилното време, за да отнеме живота на аспект-императора. Момемн е първата стъпка по пътя му…

The White Luck Warrior е разделен на тези три сюжетни линии, с няколко гледни точки във всяка. Великият поход се случва основно през очите на Сорвийл и през птичия поглед на битките, за който Бакър отдавна е доказал, че му се отдава безапелационно. Мъчителното пътуване на Кожоядците е разказано от гледната точка на Мимара и Акамиан, а линията за Момемн е разделена на мнобройни малки части, всяка от които започва с кратка сцена с участието на Воина на Белия късмет – в курсив и силно в стила на Джийн Улф, – която описва поредната стъпка на божествения мъж към неизбежната смърт на Анасуримбор Келхус. Други основни гледни точки в тази линия включват тази на императрицата и на малкия Келмомас, както и на чернокожия магьосник Малоуеби, изпратен сред Кианските бунтовници да определи дали те са достойни за помощта на Зеум.

След като The Judging Eye не постигна нищо повече от това да заложи сцената и да прекара половината си обем в Мория – пардон, Сил’Ауджас – втората част на The Aspect-Emperor успява стабилно да придвижи сюжета напред. За разлика от съответния ѝ аналог в Принцът на нищото, тук цели сюжетни линии приключват изцяло, оставяйки бъдещето на много от героите отворено за спекулации. От главните гледни точки тази на Сорвийл получава най-голямо развитие. Това беше персонажът, когото мразех най-много в първата книга, тъй като представляваше всичко несвято в писането на Стивън Ериксън, прокраднало се като зараза и в работата на Бакър. Но от него няма и помен в The White-Luck Warrior. Вместо да се самосъжалява нон-стоп, младият „конски крал“ реално израства – съмненията в собствените качества като войник и човек са изместени от конфликта в душата му между възхищението към чудовищния му враг и страха от още по-чудовищната му покровителка.

Описанията на епични битки и магически сблъсъци винаги са били най-силните елементи на писането на Бакър и тази книга също не разочарова в това отношение. Великият поход трябва да преодолее армии от Сранки, толкова огромни, че затъмняват целия хоризонт – пълчища от абоминации, които изобщо не намаляват, независимо от стотиците хиляди, избивани непрестанно от четирите магьоснически Школи на човешката армия. Що се отнася до тях, нищо не оставя такова грандиозно впечатление, както вещиците Суаяли и тяхната невъзможно красива предводителка Анасуримбор Серва. Келхус е измислил специални облекла за Школите си – дрехите обвиват тялото като вълни и позволяват на Малцината да се предпазят от анти-магическите Хоре сфери. Вещиците с техните необичайни одежди са описани като цветя от светлина, разцъфващи в небето. Думите, с които Бакър обрисува тяхното величие, резонираха толкова добре с мен, че на моменти чувствах сякаш аз самият съм във фокуса на писането му.

Само две неща възпрепятстват The White Luck Warrior да бъде съвършеното фентъзи. Едното е линията на Мимара и Акамиан. Тя е прекалено лишена от действие, прекалено обгърната в отчаяние и наркотично страдание, докато всички Кожоядци бавно се предават на магията на мистичното Кирри, което нечовекът Инкариол раздава всяка нощ. В някакъв момент тези глави стават почти невъзможни за преодоляване и макар финалът на линията да се отплаща пребогато, мнението ми е, че големи участъци от нея можеха да бъдат съкратени – или чрез отделяне на повече внимание на останалите линии, или чрез намаляване обема на и без това огромната книга.

Но това, което наистина не можех да понасям, беше Анасуримбор Келмомас. Не ми пука чак толкова, че той е побъркан малък Stewie, и, честно казано, ако беше само това, щеше просто да оживи приятно нещата в Момемн. Но не, той трябва да бъде и Wesley! Бакър дава на малкото келеме неоправдано много влияние върху сюжета, завъртайки цялата имперска линия около машинациите на невръстния злодей, и всеки път, когато нещо наистина катастрофално се случваше заради него, гримасата сама идваше на лицето ми. Този синдром присъства в някои фентъзи произведения и ми е трудно да го опиша съвсем ясно, но с две думи: развитието на сюжета се прецаква по начин, който мразиш, не просто защото си привързан към конкретен персонаж, а защото усещаш, че това е излишно и не би трябвало да става така. Знам, че тези от вас, които са го усещали – например в късните Малазански книги, – веднага ще разберат за какво говоря, и се извинявам на останалите, че не съм по-ясен. Но Келмомас и неговото умопомрачително сюжетно развитие са пример – и то гаден пример – за точно този феномен. Надявам се, че той ще има далеч по-малка роля в последната книга – все пак вече успя да омаже всичко, което можеше да се омаже.

И въпреки наличието на подобен малък тумор The White-Luck Warrior е величествен роман. Това е най-доброто от Бакър, със сигурност на едно ниво, че и над The Warrior Prophet. Историята се развива трескаво в посока неизбежния сблъсък с Голготерат и The Unholy Consult се очертава като епичен завършек на поредицата. Самият автор е обещал, че на практика ще срине целия ни свят с последната книга, така че ни остава само да чакаме и да се надяваме.