The Last Good Man

The Last Good Man е страхотен военен трилър. Може официално и да се води near future military sci-fi, но описаните технологии не само чукат на вратата, ами вече са пристъпили с единия крак отвъд прага, така че романът звучи съвсем съвременно, а стегнатият стил, реализмът и прекрасните екшън сцени го изпращат някъде из върховете на личната ми бум-бум класация.

Международната обстановка ни е позната – Щатите са си в ролята на световна полиция, а Близкият изток, основно териториите на Ирак и Сирия, продължава да е военна зона, в която границите се променят ежечасно и където върлуват какви ли не въоръжени банди, паравоенни формирования и терористични групировки. Читателят се запознава с Тру Брайтън, бивш пилот на хеликоптер, която в момента работи за PMC (Private Military Company), или иначе казано – наемническа компания, предоставяща обучителни, разузнавателни и охранителни услуги на своите клиенти, но в редки случаи приемаща и бойни мисии, стига те да отговорят на философията right action. Тоест, мисии, които екипът смята за правилни и свързани основно със спасяването на човешки животи.

Именно така започва The Last Good Man, със сцена, в която отчаян баща моли Линкълн Хан (шефа на компанията Requisite Operations или ReqOps) да спаси дъщеря му от лапите на терористичната групировка Ал-Фурат. Макар финансовите сметки да не излизат – операцията ще струва повече от печалбите от нея – екипът е въодушевен от възможността да се притече на помощ и, ако е възможно, да елиминира известния с жестокостта си водач на Ал-Фурат.

Съвсем скоро разбираме и какво е „фантастичното“ в The Last Good Man, а то се крие в играчките на наемниците. Всъщност, играчките тук са на път да изместят живата сила от бойното поле и както правилно сте се досетили, става въпрос за роботизирани системи, които могат да изпълняват практически всяка функция, нужна в битките на бъдещето. Специално внимание е обърнато на биомиметиката – адаптирането на съществуващи в природата форми в съвременни технологии – така че ще станете свидетели на малки птички, които се използват за наблюдение, механизирани змийчета, които вършат същото, различни видове насекоми, приспособени да се вмъкват на недостъпни иначе места, по-големи наземни или летателни дронове с впечатляваща огнева мощ и т.н. Освен самото им присъствие във военните зони, голямо внимание е обърнато на управлението на тези роботизирани системи и прехвърлянето на вземането на решения от човешкия оператор към ограничени изкуствени интелекти, които преценяват ситуацията за части от секундата и обикновено са в пъти по-ефективни в изпълнението на поставените задачи.

Хареса ми, че The Last Good Man не се търкулва по плоскостта, в края на която уж става ясно, че машината не може да замени човека, че отговорността трябва да остане при хората, че алгоритмите не са алтернатива на морала и някакви подобни. Романът разбира се разглежда възможността в изолирани случаи роботите да оплескат нещата, но тези събития са представени по-скоро като грешки на растежа, отколкото като аргумент срещу нахлуването на синтетичните мозъци във военните зони (а и по принцип). Цялостният тон е на неизбежност и самите наемници постепенно осъзнават как с всяка година присъствието им из горещите точки става все по-излишно и скоро едни автономни системи ще водят битки с други автономни системи, докато центровете им за управление се намират на хиляди километри разстояние един от друг.

В рамките на романа обаче, живата сила работи в симбиоза с механизираната такава, а резултатът е впечатляващ. Бойните сцени са здравословно напрегнати, персонажите непрекъснато контактуват помежду си и получават информация за променящата се обстановка от своите метални/пластмасови приятелчета, а други хора седят в далечни стаи с много екрани и непрекъснато анализират ситуацията и предлагат възможни подходи и решения. Линда Нагата така плавно и неусетно ни поставя на мястото на героите си, че когато някой от тях изгуби връзката си с дроновете и командния център, ние наистина се чувстваме глухи и слепи, изведнъж откъснати от целия поток тактическа информация, която ни помага в ориентацията из смъртоносните арени на модерната война.

Сюжетът не е изумителен, но и не е просто отбиване на номера, като общо взето се занимава с лична трагедия на Тру, неизвестни детайли за която излизат наяве по време на вече спомената спасителна операция. Компетентно трилърова история без фойерверки, знаете как е – тук таме туист, тук таме някой забравен бял конец, но занимателна в същността си и напълно достатъчна да ви доведе до края на романа.

The Last Good Man засяга и някои странични теми, макар не твърде задълбочено. Една от тях е „глобализирането“ на бойното поле, което технологиите ще позволят. Нагата предвижда, че напредъкът в роботиката все повече ще размива държавните граници и възможността на всеки с пари или умения да разположи своя армия роботизирани шпиони и убийци на уж чужда територия завинаги ще промени правилата на играта. Друг въпрос е свързан с естеството на частните наемнически компании, които все повече ще придобиват статут на държава в държавата и се ръководят от принципи често в разрез с „човешкото благо“ или общоприетите разбирания за морал.

Поздравления за Линда Нагата, която е нарисувала напълно реалистична картинка на утрешните войни, прикрепила е към нея сносна история и е запълнила празните пространства с експлозивен екшън. Аз останах повече от доволен.