Ловът

Всеки месец влизам в книжарницата и си взимам една книга, за която не съм чувал и не съм чел нищо. Случаен избор, който често се оказва ако не сполучлив, то поне до известна степен занимателен. Знам, че мнозина смятат времето си за твърде ценно, че да го губят с боклукчива литература, но удоволствието от това да бъдеш един вид „откривател“ надхвърля разочарованието от откриването на пуст, скалист остров, чиято единствена забележителност са изпражненията на чайки. Поне за мен. Има някаква тръпка в това да зърнеш непозната корица, с непознато заглавие и непознат автор, да пропуснеш бързото ровване в нета или дори беглия поглед върху написаното отзад, и да се запътиш с идиотски оптимизъм към касата.

Както сте се досетили от първото изречение, случайният избор този месец беше Ловът на Андрю Фукуда. Книжката (няма и 300 стр., благодат в жанра) явно натисна някакъв неосъзнат спусък в мен и едва дочака края на работния ден, за да бъде разлистена.

Запознайте се Джийн, може би последният хепър, живеещ сред хората. Какво е хепър ли? Ами в нашия свят, това е човек. А какво са хората тогава? В света на Джийн, това са вампирите. Да, съгласен съм с вас, че вече и до тоалетна да ходим, все на кръвопийци попадаме. Всъщност, последните две книги, които съм чел – Дванайсетте и Вечната нощ, също ни разказваха за кръволочещата напаст. Както и твърдата фантастика Слепоглед, която скоро (надявам се) ще ви представя, макар там вампирите да не са ядрото на разказа.

Гледната точка в Ловът е изключително през очите на Джийн, който ни разказва за трудностите да отиваш на училище, в което всеки ученик, учител или портиер би те погълнал на секундата… стига да знаеше какъв си. Подготовката, нужна за всеки ден сред вампирите, е безумна. Джийн трябва да бръсне всяко косъмче по тялото си, да не оставя никаква миризма по кожата си и да я поддържа млечнобяла, да се откаже от всякакви човешки емоции и жестове – смях, присвиване или разширяване на очи, треперене и какво ли още не, плюс още стотици малки правила за поведение в обществото. Звучи като ад и наистина е такъв – подобно абсурдно механизирано поведение и знанието, че дори малко отклонение от него може да доведе до светкавична смърт.

Светът на Джийн е описан с бледи щрихи. Не става ясно дали хегемонията на нощните чеда е била вечна и хепърите/хората са били плячка през цялото си съществуване или в даден момент homo sapiens е бил изтласкан от многократно превъзхождащите ни физиологически вампири. Няма никакви географски маркери, не са ни дадени никакви мащаби. Има слънце и 24-часово денонощие, действието сигурно се развива на Земята, но същевременно това не е фиксирано в текста. Със сигурност има поне един град, ала отвъд него всичко е загадка. Този град част от цяла държава ли е, къде се намира тя, има ли други държави, всички те ли са в ръцете на кръвопийците – все въпроси без отговор. Същата мистерия витае около нивото на технологично развитие, което не мога да фиксирам съвсем точно – не е достигнало нашето съвремие, ала може би средата на миналия век?

Нека не си губя времето с подобни казуси, а да ви разкажа за основния конфликт в книгата – Последният Лов на Хепъри! Това е мероприятие, подобно на лотария, организирано от Владетеля (вампир на върха на йерархичната стълбица, макар точният му статус да не е ясно определен – прилича на диктатура, но се споменават падащи рейтинги). Печелившите късметлии имат възможност да участват в лов на почти изчезналите хепъри. Едва ли има нужда казвам как се оплитат събитията – именно Джийн, самият той хепър, „печели“ от лотарията и трябва да се включи в Ловът. Един от другите печеливши е вампирка от неговото училище, Ашли Джун, в която той е влюбен. Сблъсъкът между инстинкта за оцеляване, чувствата към Джун и съпричастността към злощастните хепъри изкипява в изпълнен с (предсказуеми) обрати трилър.

Стига толкова за историята, май така или иначе прекалих. Прозата на Фукуда е увличаща, макар собственият отпечатък на автора да е почти невидим. Кратки, бързи изречения, които са превзети от глаголи, сведени до минимум описания, скучна употреба на тропи. Писателят очевидно е посещавал курс „Как да пишем продаваемо“, книгата му е перфектният литературен еквивалент на пуканките – консумира се бързо и неусетно, а и масълцето не е спестено, но накрая не си сигурен дали е имало смисъл да се тъпчеш с толкова сол. На доста места логиката си е дала почивка и от читателя се изисква сериозен, наистина сериозен suspension of disbelief за да си затвори очите пред откровени несъответствия и пропуски в причинно-следствената линия.

Плюсове:

+ Сравнително оригинална идея зад поредния роман с вампирска тематика.

+ Бързо и увличащо действие.

Минуси:

– Околният свят е едва загатнат. Едва.

– Колкото писането на Фукуда е увличащо, толкова е неотличително и незапомнящо се.

– От читателя се изисква да си затваря очите твърде често пред слабостите в сюжета и конфликтите в Ловът.

– Отношенията на Джийн и Ашли Джун. Не можем ли да получим младежка литература без обречена любов? На всичкото отгоре тук „туистът“ се разбира от петнадесета страница.

Ловът е началото на предвидена трилогия, втората част от която се е появила на англоезичния пазар през януари под името The Prey, а третата – The Trap, се очаква в края на тази годината. Прочетох описанието на втора книга и може би ще я пробвам ако се появи в български превод.