Заточен

Заточен, дебютен роман за Питър Лайни, породи в мен противоречиви чувства. Макар дистопиите отдавна да са се настанали зад купища литературни, филмови, и гейминг произведения, книгата на англичанина започва силно и за известно време поддържа илюзията, че може да донесе нещо ново и качествено на читателя. Все пак, ограниченият икономически колапс, освен че е актуална тема, направо ще счупи скалата на оригиналността, когато го поставим рамо до рамо с глобални войни, супер-вируси или извънземни заплахи, бодро унищожаващи обществото ни поне няколко пъти месечно в различни формати.

Споменаване заслужава и главният герой, 63-годишен бял здравеняк, бивш чук на мафиотски бос. Кланси, или Големия, през повечето време успява достоверно да играе не особено интелигентно, но сърцато старче, което са употребили и буквално захвърлили на боклука, където да прекара в мизерия и страх оставащите му дни. Няма нужда да казвам, че с Големия се случва нещо, което преобръща света му, дава път на надеждата и вярата в по-добър живот извън Острова.

Въпросният Остров е изключително неприятно местенце, чиито дни на слава са отминали безвъзвратно и който в момента служи за огромно бунище на Материка. Нещо подобно би се получило, ако побратимим Алкатраз и Суходол, след което изпратим там всички пенсионери, нежелани деца,  бедняци, болни хора и кажем „Оправяйте се!“.  Както знаем, човешкият дух е несломим, и хората на Острова всъщност успяват да оцеляват, въпреки диетата си от хранителни отпадъци, домовете си от шперплат и найлон, и мъглата.

Каква мъгла ли? Ами, виждате ли, всяка уважаваща себе си управляваща каста в едно дистопично общество има някакъв гаден метод да държи нежеланите, неудобните и неприятни свои елементи под контрол. В случая на Заточен, методът е мрежа от сателити, които следят за обществения ред и налагат наказания мигновено. Представете си Гугъл Мапс на стероиди – вместо само да помагат за навигацията ни из градската джунгла, сателитите непрекъснато следят за нарушения и посредством някакви алгоритми не чакат за съд и присъда, а директно действат. Ако проявите неблагоразумието да излезете на пикник в парка и установите, че благоверната ви е забравила хладилната чанта и бирата е топла, в никакъв случай не трябва да стоварвате върху нея (напълно заслужения) шамар. Сателитните очи ще отбележат агресивното ви действие и ще ви зашеметят доста болезнено за определен период от време. Ако пък решите, че поднасянето на топла бира е непростимо злодеяние (каквото то си е) и решите да гръмнете разсеяната си половинка, електрониката в небесата няма да се церемони със зашеметявания и болка, а направо ще ви изпържи със смъртоносни лъчи.

Така, след като ви представих дигиталния еквивалент на Сотир Цацаров, вие все още се питате каква е тая мъгла. По същество – обикновена мъгла си е, но когато тя падне, а това често се случва на Острова, сателитите са „заслепени“ и не могат да налагат наказания. Разбира се, някои сили се възползват от тази слепота „и тези, които властват тук, изпращат ордите си от пищящи изчадия да ни преследват и изтезават“. Разкриването на ордите пищящи изчадия оставям на вас, тъй като е ключов момент в романа.

Друг интересен момент е двойствеността в ролята на тази правителствена система за наблюдение/наказание. От една страна, тя е въплъщение на държавния терор, сливането и дехуманизирането на властите. От друга, сателитите по един доста зловещ начин са единствената защита на беззащитните. Тъй като Заточен се концентрира изключително върху съдбите на островитяните, а останалият свят е едва загатнат, ще започнете да разбирате тяхното лутане между омраза към тези невидими апарати (именно те са едното препятствие, което не позволява на заточените да доплуват до Материка) и благоговение (тъй като същите възпрепятстват ужасите от мъглата да измъчват и убиват и през останалото време).

Идва ред на проблемите ми със Заточен. На първо място трябва да спомена колебливото качество на самия текст. В началото споменах добрата отваряща част и нямах предвид само елемента на неизвестност, който ви държи заинтригувани, докато не подредите цялата островна картинка в главата си. Питър Лайни просто пише по-добре в първите няколко глави. Макар и по-навътре в романа да се срещат някои майсторски написани пасажи, вниманието към детайла и прецизността в подбора и подредбата на думичките отстъпват на заден план.

Друг проблем са логическите пробойни на романа, които се трупат една върху друга като планина от… боклук. Ако сте прочели внимателно частта със сателитите, сигурно вече имате някои съмнения относно работата и ограниченията им – е, в книгата тези съмнения няма да бъдат разсеяни. Всяко 10-годишно хлапе с малко мозък може да измисли поне няколко начина да се възползва от слабостите на системата, но никой в романа не го прави. Финалът пък е толкова deus ex machina и толкова неправдоподобен, че дори древногръцкият театър би се изчервил от срам. 

Персонажите, без да броим Кланси, също са стандартни и няма да ви изненадат с някаква особена дълбочина. Плюсът е, че не затормозяват изкуствено действието и се държат що-годе адекватно. Тоест, през повечето време са декор и само седмица след прочитането на книгата, вече съм ги забравил.

Светостроенето не е сред приоритетите на Питър Лайни и за заобикалящата Острова реалност ще получите съвсем мъгляви подсказки. Къде и кога са въпроси, оставащи без отговор за момента. Това само по себе си не е недостатък, но в случая малко контекст относно Материка и миналия живот на изгнаниците не би бил излишен.

Романът е странно позициониран и към аудиторията си. Започва като зряла дистопия за възрастни, след което все повече заприличва на по-модерната, кървава младежка литература (разбирайте Игрите на Глада, Дивергенти, Maze Runner и т.н). Което ще рече, че уж има убийства, изтезания и известна сивота, но на практика е изключително наивен и само сцените с графично насилие го изпращат по-далеч от щандовете с барбита и бенгалски огън.

Имайте предвид, че Заточен е първа част от трилогия, а втората книга вече е излязла на англоезичния пазар със заглавие Into the Fire. Бях леко изненадан от това, тъй като романът завърши без да предполага продължение, но липсата на дразнещ клифхенгър всъщност е плюс.  Препоръчвам го на феновете на гореизброените произведения или на блатните чудовища като мен, които не са особено придирчиви към литературата, стига да ги забавлява умерено в процеса на четенето. Останалите могат спокойно да пропуснат, Заточен със сигурност няма да разтърси света на писаното слово.