Стен – Краят на империята

Най-сетне! Единадесет години. Ни повече, ни по-малко. Точно толкова им отне на Бард да издадат цялата поредица за Стен на Алан Кол и Крис Бънч. Единадесет години. Какво са единадесет години между приятели, ще си кажете вие. Пък и Колелото да не би да се влачи по-малко? Основната разлика, обаче, е, че поредицата още се пишеше, когато Бард я подхванаха. А Стен беше завършен. От 9 години. Е, по-добре късно отколкото никога.

Въпросът, който съвсем основателно би изникнал в съзнанието на непредубедения читател, е – струваше ли си чакането? Тъжният отговор е – не… Стен престана да е забавен още към края на шестата книга, а Вихър и най-вече Краят на империята окончателно убиха всякакви добри спомени от предишните части. Скучно и измъчено повествование, изтъркани и плоски шеги и много, много плява. Това, казано с едно изречение е Стен – Краят на империята.

Историята продължава директно след края на Вихър. Вечния император премина в лагера на лошите, видя сметката на Махони и обяви Стен и Алекс Килгър за врагове на Империята. В чест на новопридобития си статут нашите хора вдигнаха бунт и ни прекараха през 540 страници мъчения, за да въздъхнем облекчено накрая. Не че описанието на междугалактическа война е просто нещо. Далеч съм от подобно съждение. Но няколкотостотин прочетени военни фантастики са ме убедили, че правилният подход е малко по различен от: „пет страници диалог + тъпи шеги + малко екшън + пет страници диалог + тъпи шеги + малко екшън + пет стра…”. Епичният заряд леко се губи и поне при мен ефектът бе четири месеца (!?!) ходене по мъките и четене, накъсвано от възклицания от типа: „Боже, колко е тъпа тази книга!” и „Добре де, защо? Защо?”. Нямам против големите количества диалог, когато са добре написани, но при Кол и Бънч ситуацията беше толкова насилена на моменти, че ми докарваше гърчове. Хуморът, една от отличителните черти на поредицата, вече е до такава степан изтъркан и повтарящ се, че щеше да е по-добре, ако двамата автори бяха предприели радикална стъпка и просто ни го бяха спестили (а с това и едно стотина страници). Въобще, качеството на текста на моменти беше толкова лошо, че чак се зачудих дали едни и същи хора са писали Вълчи светове и Краят на империята. Според послеслова ще да е било така. За радост, не всичко е толкова черно и в книгата имаме едни малко над сто страници, които най-сетне хвърлят някаква светлина върху миналото на Вечния император, откриването на АМ 2 и създаването на Империята. Всъщност, това е  най-интересната и добре написана част от историята, която вдигна крайната оценка с около две единици. Фактът, че диалогът в тези стотина страници е сведен до необходимия минимум, също помогна.

Е, в крайна сметка, добър или лош, краят на поредицата за Стен настъпи и макар да не ми донесе удоволствието от по-ранните томчета, все пак не ме накара да съжалявам твърде много. Всяка сага си има начало и край и не винаги е в нашите ръце да избираме какъв ще е той. Важното е, че като цяло позитивните емоции преобладаваха.

Плюсове:

+ Свърши се най-накрая.

+ Получихме някаква информация за произхода на Вечния император.

Минуси:

– Развлачено действие.

– След 7 книги дебелашките шеги вече не са смешни.

– Елементарен и твърде антикулминационен край на серията.

Средняшки край на добре започнала поредица. Осем книги се оказаха твърде много за Алън Кол и Крис Бънч и умората от писането си личи, особено в началните 200 страници. А и чакането с години Бард все пак да се присетят и да издадат последната книга в никакъв случай не помага за крайното възприемане на текста. Все пак вече не сме на по 20 години и през ръцете ни преминаха много и значително по-добри книги.