Вълшебният кораб

Вълшебният кораб на Робин Хоб е книга без аналог в моя читателски опит с жанра на епичното фентъзи. Нямам предвид, че е най-великият фентъзи роман, писан някога, а че предлага нещо коренно различно от останалите. Трилогията на Хоб е не просто фентъзи сага, а семейна сага, дори е много повече второто, отколкото първото. Мотивът за пръснатото семейство, което трябва да пребори житейските неволи, е типичен за жанра, но досега не бях попадал на роман, който го вплита именно в тази повествователна форма. Сама по себе си концепцията за съдбата на семейството като двигател на сюжета е много мощна, а наслагването й върху интересен фентъзи свят произвежда чувство за нещо ново и въвличащо. Още по-хубавото е, че позволява на автора да разгърне измисления свят по съвсем различен начин от традиционните подходи в т.нар. високо фентъзи.

Сага за живите кораби разказва за рода Вестрит – старо търговско семейство от града Бингтаун, чиито чевръсти кораби свързват богатата Джамалийска сатрапия и Пиратските острови на юг със северните херцогства. Като много от старите родове, Вестрит притежават жив кораб – направен от мистериозното магическо дърво. Живите кораби са източникът на богатство за търговците от Бингтаун, бидейки по-бързи и издръжливи от останалите плавателни съдове. Когато трима членове на семейството, притежаващо жив кораб, намерят смъртта си на палубата му, корабът оживява наистина, съзнанието му се събужда и заживява свой живот, попило спомените на покойните си господари. Времената обаче се менят, войната на север (челите трилогията Придворният убиец ще се ориентират бързо за какво става дума) и агресивното навлизане на робовладелската икономика притискат Бингтаун, и в частност Вестрит, все по-осезаемо до стената.

Разликата между тази поредица и почти всички останали е, че тук действащите лица не просто са силно написани герои (което само по себе си е рядкост), но и връзките между тях ги обогатяват допълнително, хвърляйки мрежа от взаимозависимости, която прави и техните характери, и самия свят много по-веществени в читателската глава. За разлика от книгите за Фиц, където има една-единствена гледна точка (но пък каква!), и то от първо лице, във Вълшебния кораб постепенно са въвлечени като основни герои почти всички членове на фамилията Вестрит, както и други герои, които също по един или друг начин се оказват свързани с нея. И за разлика от стандартната жанрова граматика, тук няма Голямо Зло, което разрушава идилията и разпилява всички по картата. Това, срещу което героите на Хоб се изправят, е самият свят, в който са отраснали и който ги е създал. Енергията на повествованието не идва от изпълнението на древни пророчества или някой друг от типичните жанрови тропи, а от самите герои и мястото им в този вторичен свят.

Робин Хоб може и да не е завършен стилист, но за сметка на това умее да изгражда ярки характери. Героите й имат много отличителни и убедителни модели на мислене, които дават не само богата картина за вътрешния им свят, но и предоставят удобен инструмент за експозиция, който разкрива света едновременно достатъчно бързо и плавно. Убедителността им се самозаявява многократно, когато гледните точки се сменят и внезапно към даден герой се открие чужд поглед, показващ действията му в коренно различна светлина. Читателят се почесва леко смутен, и ако е искрен със себе си, си признава, че е бил склонен напълно да повярва на изобличения като несъвършен герой, след което започва да го харесва още повече; а ако не е толкова искрен, вероятно се случва точно обратното. Ако пък дори не е склонен да признае алтернативното тълкуване на поведението на героя, вероятно намразва натрапилия се с мислите си персонаж, през чиито очи е принуден да гледа.

Героите във Вълшебният кораб са огледала, точно както истинските хора са огледала едни за други. Същността на един образ не се крие само в мислите и постъпките му, тя трябва да бъде търсена и в ценностната система, в която съществува той, която придава външна оценка на тези мисли и постъпки. Затова и никой от героите в тази книга не е наистина зъл, злото е относителна категория, в абсолютната си стойност то се проявява или като нещо напълно чуждо, или като приказна измислица (вероятно една от причините да четем приказки – на хората им трябват абсолютни ориентири, нищо, че такива в истинския свят няма). Така с повече мислене и съпреживяване читателят може да открие ключ дори към най-неприятния герой (за връзката между добрата литература и емпатията можете да прочетете примерно тук, или тук, ако се чувствате в по-академично настроение). Същият процес на анализ, разбира се, води до сходни наблюдения върху „симпатичните“ герои, само че на обратния емоционален полюс.

В крайна сметка, сред това постоянно оглеждане на един герой в други и обратно, по всички краища на мрежата, става ясно, че героите са също толкова дело на света, колкото и той се дължи до голяма степен на тях и предшествениците им. Малко са фентъзи поредиците, които се съсредоточават върху ежедневните навици и психологическите особености на героите си, вместо върху силата на мечовете или магията на драконите си. А другото, непонятното, всъщност прави най-силно впечатление, когато е съпоставено именно със събития и процеси, които можем да разберем и подредим концептуално спрямо опита си. Светът на Хоб е прекрасен именно защото е понятен и едновременно наситен с детайли (световете, които притежават само едно от тези качества, обикновено не са особено интересни); всъщност толкова понятен и богат, че човек би могъл да припознае себе си или друг в някой или някои от героите.

Осъзнавам, че изцяло забравих фентъзи елементите от света на задната седалка, докато на предната се говорят „важни“ неща. Тази основа на психологически и социално-икономически реализъм обаче е жизненоважна, за да може да се откроят носителите на чуждото. Хоб е типично пестелива що се отнася до магията, която показва в книгите си. Всъщност, във Вълшебния кораб има доста малко ярко изразени фентъзи елементи. Един от тях са гигантски водни змии, които придават силна кинематографичност на някои морски сцени, внасят натрапчиво усещане за другост (най-вече през възприятията на хората, които се сблъскват с тях) и задават все още мъглявата рамка на метафизичната мистерия в сърцевината на света. Другият, много по-интересен на този етап елемент са живите кораби.

Наред с многото чудесни човешки герои, в книгата има две гледни точки, които принадлежат на създанията от магическо дърво. Концепцията за живите кораби и
какво точно са те определено ще се разгръща в следващите книги, но в първата част Хоб е уловила добре двойствената природа на корабите – хем сбор от спомените и чудатостите на истински хора и заради това дълбоко човешки, хем не съвсем, едновременно по-малко и повече от нас. Частите, в които оглеждаме света и останалите герои през съзнанията на Парагон и Вивачия, са сред най-интересните в книгата, тъй като представят много различен модел на възприемане и разказване. До някаква степен концепцията зад тези създания е сходна във формата си с тази за изкуствените интелекти в научната фантастика, с всичките проблеми и проблематики, които предполага.

На всичкото отгоре, Хоб е разказала една силна история с много повратности, която ни сблъсква с обществото на Бингтаун, с пиратските екипажи и градчета на юг, с робовладелските практики, плъзнали повсеместно, и с неумолимото море, което свързва всички герои от поредицата. Доста по-бавна и плавно разгръщаща се от типичното фентъзи повествование, но въпреки това изключително увличаща, до голяма степен заради изброените горе причини. Доброто писане включва правенето на именно такива връзки между език, психология, социология, икономика, и метафизика, то е много повече мрежа, която държи всички компоненти в едно цяло, отколкото списък, в който отделните части трябва да бъдат отметнати независимо една от друга.

В този ред на мисли единственият по-сериозен недостатък на книгата е не толкова прецизната проза на Хоб. Макар и далеч над средното ниво, на фона на останалите й постижения параграфите, изреченията и думите й са просто адекватни и рядко успяват да запечатат наистина ярки образи в чисто езиковата мрежа на романа. Това вероятно се дължи донякъде на известната дистанцираност на автора от героите в този роман. Под дистанцираност имам предвид относителна такава. Хоб е писател, която живее под кожата на героите, през които разказва; в Придворният убиец си е позволила да се слее докрай с Фиц, в следствие на което е написала един от най-силните герои в жанра, и го е написала по изключително красив начин. Във Вълшебният кораб желанието й да покаже доста по-голяма част от света и да въведе много по-широка палитра от разказвачи я е принудило да предостави мислите им в много по-голяма степен в услуга на експозицията и това си личи. Тази цена обаче е компенсирана многократно, Вълшебният кораб е една от книгите, които гледат към жанра от неговите върхове. Всеки автор, който иска да се изкачи по-нависоко, трябва да чете внимателно Хоб и още неколцината, които й правят компания там горе.

***

Няколко думи за превода на романа. За книга, която не блести особено много с чисто езиковите си постижения, идеалният превод би бил този, за който няма нужда да се говори в подобно ревю. Уви, налага се. Няма да коментирам в детайли работата на българския преводач, тъй като не я познавам в детайли – четох книгата в оригинал. В същия период обаче доста мои познати я четяха на български и ми обърнаха внимание на множество примери, които ми изправиха косата. Изключително четивният и адекватен стил на писане на Хоб е сериозно осакатен, до степен мислите на героите да не звучат като помислени от нормален човек на родния му език. Похвално е, че MBG BOOKS са подхванали такъв прекрасен автор, но е ужасно да го представят с такъв превод. Българските читатели имат много сериозен повод да им се ядосват и, по възможност, да ги бойкотират заради тази им издънка (за да добиете представа за звученето на превода, вижте ревюто на Ян за Паднали кралства, която е превеждана от същия преводач).