Среднощен сокол

Никога не съм крил, че Дейвид Гемел е любимият ми фентъзи автор и затова всяко издаване на негова книга на български език e повод за радост. В много отношения поредицата Риганте е обобщение на цялото творчество на автора и съдържа вижданията му за доблест, чест и героизъм в най-изкристализирала форма. Браво на Бард, че не се бавиха много и издадоха втората книга доста бързо. Преводa няма да коментирам, защото, както и при първата книга, ревюто е базирано на оригиналното издание на Midnight Falcon.

Събитията в Среднощен сокол започват около 16 години след описаното в Меч в бурята. Армията на Каменград е претърпяла страховито поражение, а Конавар се е превърнал в легенда като единствения, който е съумял да сломи страховитата им военна мощ. Конавар обаче не е главното действащо лице в романа. Тази роля е отредена на Бейн, копелето родено в резултат от нарушеното обещание на Демонския меч. Отхвърлен от риганте и изпълнен с омраза към баща си (къде с право, къде поради твърдоглавието на Конавар), Бейн заминава в земите отвъд морето, за да търси щастието си. По законите на епичното фентъзи обаче, нещата не са толкова лесни. Бейн открива любовта в лицето на прекрасна девойка, само за да я загуби от острието на страховит наемник. Желанието му за мъст го отвежда чак до гладиаторските арени на Каменград, където бързо се превръща в легенда, но съдбата има по-различни планове. Империята се готви за повторна инвазия в земите на риганте, а на Бейн е отредено да изиграе ключова роля.

На пръв поглед Среднощен сокол следва схема, сходна на тази в Меч в бурята, но Гемел е твърде добър писател, за да попадне в капана на самоцитирането. Меч в бурята беше история за израстването, Среднощен сокол е история за омраза и отмъщение. Атмосферата е по-мрачна, а събитията доста по-жестоки. Изграждането на пълнокръвни образи е една от най-силните черти на Гемел, но този път тъмната страна на автора сякаш взема превес. При все че има и не малко положителни черти, Бейн е доста по-различен герой от Конавар, много по-краен в емоциите си и в интерес на истината доста по-труден за харесване. Синът на Ворна Бануин също не е типичният протагонист. Изпълнен със завист и самосъжаление, той съумява почти винаги да избере грешното решение, което довежда до доста беди.  Всъщност, ако трябва да потърся причина, поради която книгата би могла да не ви допадне колкото първата, то тя ще се крие точно в доста по-неприятните главни герои. За моя радост в романа има силни поддържащи образи, които съумяват да вкарат малко баланс и да намалят чувството на обреченост и тъга. Има я и характерната за Гемел приказност и поетичност, а феновете на Сидите най-сетне ще разберат мотивацията зад действията им.

За пореден път прекарах няколко вечери в трескаво разлистване на страница след страница и си припомних колко добър беше Дейвид Гемел в омагьосването на читателите. Браво на Бард за решението да го издадат, и дано не се бавят много с Ravenheart и Stormrider.